оръжията си.
Кой можеше да подозира под офицерското облекло избягалия миналата нощ каторжник Марино Маринели?
Беше доста късно. Виждаха се само още няколко осветени прозореца на голямото здание.
Близо до голямата врата двама войници се разхождаха назад и напред. Тя, както и големите стъпала, които водеха за горния етаж бяха достатъчно осветени.
Марино се поколеба за момент и размисли после, обладан от една внезапна идея, се доближи до голямата врата със сигурни стъпки.
Двамата часовой отляво и дясно разпознаха офицерските му знаци и го поздравиха.
Марино отговори кратко и влезе в зданието.
Ако в този момент управителят или някой офицер би се изпречил пред него и би го заговорил, той бе загубен.
Маринели бе нахлупил шапката си дълбоко над челото си и не рискуваше да бъде познат.
Той успя да прикрие вълнението си и да вземе вид на офицер, който всеки ден има работа в кабинета на управителя.
Той знаеше, че това обстоятелство ще бъде от голяма полза за него, понеже до кабинета на управителя се намираше и чакалнята, и библиотеката.
Беше забелязал последната, когато два пъти бе довеждан при коменданта. Знаеше, че всички книжа и преписки се пазят там.
Пристигайки горе, той се сблъска с един ординарец, когото запита има ли някой в стаите.
Войникът, който поради тъмнината не можа да разпознае чертите на офицера, му отговори, че началникът на каторгата тъкмо е дошъл при коменданта.
Сега бе моментът за Марино, когато имаше нужда от цялата си смелост.
Той се приближи до вратата на големия вестибюл, където често чакаха офицерите, отвори я и напредна по килима, който заглушаваше стъпките му.
Изпусна една облекчителна въздишка. Стаята беше празна. Той затвори вратата след себе си.
Тогава можа да чуе, че някои се разговаряха на висок глас в работния кабинет на управителя.
Марино се доближи до вратата, която отделяше двете стаи, и с долепено ухо към нея се вслуша. Можа дума по дума да чуе целия разговор, който се водеше отвъд.
— Каторжниците знаят ли, че всички лодки и платноходи от пристанището са изпратени да търсят беглеца? — попита управителят.
— Съобщението за тази заповед бе дадена преди един ден — каза началникът на каторгата — бяха им припомнени също и наказанията в подобен случай.
— Добре е, че сте ги предупредили — каза управителят.
— Надявам се, че това неприятно събитие не ще има лоши последици.
— Не мога да разбера нищо от тази работа — каза началникът на каторгата с раздразнение. — Това е една истинска загадка и аз направо й търся обяснението. Направен ли е на господин управителя пълен и точен рапорт за събитието?
— Да. Уведомиха ме за всичко, от което имах нужда. Моето желание е да се пази мълчание около тази афера. Дадох заповеди на капитаните на корабите, изпратени да преследват венецианския кораб, да се завърнат тихо през нощта в пристанището, за да не ги види никой. Уведомете капитана на пристанището да им остави свободно място за прибиране!
— Ние нямаме никакви новини за господин д’Артенай — каза началникът на каторгата с въпросителен тон.
— Той сигурно е загинал. Безумие е било да се започва едно сражение — каза управителят. — И те са загубили двама от техните.
— Но войниците настояват, че господин д’Артенай не е загинал!
— Какво знаят те? Аз ви повтарям, че това е една неприятна работа за мене. Ако изпратя рапорт в Париж на нашия обичан крал, ще го разсърдя, понеже зная, че е добре разположен към Венецианската република.
— По-добре ще направите — добави началникът на каторгата — да не съобщавате нищо на Негово Величество.
— Това е и моето желание, понеже между нас да си остане, имам причини да предполагам, че освобождението на този каторжник е станало със съгласието на дожа и великия съвет.
— Вашите думи ме изненадват, господин управителю!
— Събитието има действително нещо чудно. Не желая да направя никакъв рапорт във Венеция от страх да не предизвикам там докачение… разбирате ме, нали?
— Хм! Не достатъчно ясно. Извинете ме!
— Е, добре — подзе управителят на Тулон, — не знаете ли, че дожът и сенатът на Венеция притежават една неукротима гордост. Когато д’Артенай е отишъл да съобщи осъждането на каторжника на смърт и да запита дали това решение схожда с желанието на републиката, те не пожелаха, за да не накърнят нашите наказателни правилници, не се противопоставиха на изпълнението на присъдата. Вие ме разбирате, нали?
— Отлично.
— Но гордостта на сената — продължи управителят — не можа да се примири с мисълта, че един венецианец ще загине така позорно в чужда земя. Разбирате ли и това?
— Тогава господин управителят иска да каже, че корабът и благородниците…
— Са били изпратени с тайната мисия да отведат каторжника. Каква съдба го очаква в отечеството му? Бог само знае. Не вярвам, че той ще се зарадва, когато пристигне там.
— Да, господин управителят има право — потвърди началникът на каторгата. — Събитието не може да се изтълкува иначе.
— Следователно аз взех решение, което мисля, че и вие ще одобрите, да не известявам нито краля на Франция, нито сената на Венеция. Трябва да намерим някое благоприятно разрешение, което да няма лоши последствия за държавата. Дайте заповед на вашите подчинени да мълчат по тази афера и да забравят какво се е случило. Вие ме разбрахте нали?
— Господин управителят може би иска неговото взето решение да бъде съобщено на всички.
— То се отнася само до офицерите и чиновниците — каза управителят.
— Разбрано. Всичко ще бъде изпълнено — отвърна началникът на каторгата.
Марино Маринели изпитваше неизказана радост като слушаше този разговор.
Малко го интересуваше, дали може да избухне една война между Франция и отечеството му. Той смело би изпълнил дълга си в редовете на съотечествениците си. Обаче, в такъв случай, би трябвало да отложи плана си за отмъщение, който зрееше в него от дълго време.
Той чу началникът на каторгата да се сбогува със своя началник. Трепна при мисълта, че той можеше да го разгледа и да го познае под дегизировката му, ако управителят също излезеше, забележеше го и го запиташе.
В този момент вратата се отвори. Началникът на каторгата излезе от кабинета на управителя. Марино му хвърли поглед от страни. Чиновникът затвори вратата зад себе си и забеляза с изненада офицера, който стоеше пред една картина.
Няколко секунди изминаха, които се сториха векове за бедния Марино.
Той не се съмняваше, че началникът на каторгата имаше голямо желание да заговори на офицера и да му предаде заповедите на управителя.
— Марино, страхувайки се да не възбуди подозренията му, отправи вежлив поздрав.
В тоя момент чу да се отваря една врата в апартамента на управителя. Той напущаше кабинета си.
Марино използва това обстоятелство. Желаейки да избегне опасността, която го заплашваше, той избра още едно по-опасно средство. Отправи се към вратата, водеща към кабинета на управителя.
Началникът на каторгата изглеждаше твърде учуден. Той не позна Маринели, но физиономията на последния не му се струваше чужда. Обаче, познаваше много добре всички офицери от крепостта. Кой ли можеше да бъде тогава този елегантен благородник?
Когато Марино изчезна зад вратата, началникът на каторгата поклати глава, зачуден от това, което бе
