видял и реши да събере сведения за този мистериозен офицер. Той сигурно си бе казал името на стражата на някоя от вратите на града.
Началникът на каторгата бе неуморим и предприемчив човек. Той побърза да намери следата, която щеше да му даде нужните сведения.
Марино не бе се излъгал. Неговият опасен опит бе възнаграден с успех. От една страна бе успял да се отърве от опасната близост с началника на каторгата; от друга страна бе влязъл необезпокояван в работния кабинет на губернатора. Последният бе го напуснал, за да се прибере в частния си апартамент при семейството си.
Безстрашният Маринели реши да извърши друг по-важен подвиг. След като се увери, че началникът е тръгнал, върна се във вестибюла.
Той можеше да използва сега обстоятелството, че знаеше разположението на частния апартамент на управителя, за да вземе от библиотеката, долепена до работния кабинет, потребния му документ.
Това бе неговата смъртна присъда, тая, която бе потвърдена от сената на Венеция.
Този документ той щеше да го показва по-късно на съотечествениците, като доказателство за неговия подвиг и щеше да му служи срещу неговите неприятели.
Щом се увери, че никой не се намираше в съседната стая, той взе лампата, която осветяваше вестибюла, и отвори безшумно вратата, водеща към библиотеката.
Тази стая, специално запазена за архивите, съдържаше много чекмеджета и рафтове, където се намираха карти, книги, разни книжа и различни заповеди, подредени по датите и важността си.
Маринели остави лампата върху една маса близо до прозореца и започна да разглежда книжата, които се отнасяха за каторгата и каторжниците. Като не намери там желания документ, той потърси в чекмеджетата, където се пазеха книжата, отнасящи се до Венецианската република.
Марино се бе отдал на работата си, без да се грижи за личната си безопасност. Не бе забелязал, че от прозорците на апартамента на губернатора можеше твърде добре да се различи какво става във вътрешността на библиотеката.
Светлината на неговата лампа беше нещо необикновено в този час на нощта на това място.
Той бе открит.
Внезапно чу стъпки, които бързо се приближаваха в коридора, който водеше към втората врата на стаята.
Той скочи изведнъж. После се ослуша. Нямаше никакво съмнение. Такава походка, в която се съдържаше нещо военно, имаше само комендантът.
Тази мисъл мина през ума му като светкавица.
Той грабна бързо първата папка, която се намираше върху масата, скри я под дрехата си, взе лампата и се скри бързо във вестибюла.
Едва бе затворил вратата след себе си, когато комендантът влезе през втората. При вида на библиотеката, потънала в тъмнина, последният остана ужасен и изненадан.
— По дяволите! — процеди той през зъби — Какво може да бъде това? Забелязах ясно светлина на прозореца! Сигурен съм, че не съм се измамил. Ще открия негодника, който се е осмелил да се вмъкне в стаите ми посред нощ, когато спя!
— Хей, пазачите! — извика той надолу към двора. — Затворете незабавно всички изходи на долния етаж и не оставяйте никой да излезе под какъвто и да е предлог.
29. Нощното пътуване
Анунциата не бе престанала да изразява признателността си към старата Луала, понеже я бе взела под свое покровителство.
Но тя се чувствуваше всеки ден, особено в часовете на съзерцание, обзета от сляпото желание да се върне към тия места, където бе прекарала детството си, към бедната колиба на баща си и дюната на остров Сан Николо, откъдето така често бе наблюдавала величественото синьо езеро.
Чувствуваше се пленница в бедното жилище на просякинята. Самотата и грижите, които имаше денем и нощем, се отразяваха тежко на нея и тя не се чувстваше вече свободна.
Остров Сан Николо й припомняше щастливи дни, Марино. Не бе го посещавала отдавна от страх да не бъде открита от слугите на дожа или дожесата.
Една вечер Анунциата не можа да се сдържи. Реши да излезе да подиша чист въздух с пълни гърди и да посети родния си остров, където се намираше гробът на нейния баща, напуснат, погрознял, лишен от грижи.
При своето завръщане старата Луала бе учудена от тъжния вид на младото момиче.
— Е, Анунциата — каза тя, — какво ти се е случило? За какво бълнуваш пак?
При тези думи бедната старица напредна в мизерната стая и свали старата си мантия.
— Какво ти е, мое съкровище? — каза тя на Анунциата, силейки се да изглежда радостна — О, мое съкровище, трябва да ми кажеш истината! Можеш ли да довериш на старата Луала най-съкровените си мисли. Чуваш ли? Можеш всичко да й кажеш! Имаш ли някакво желание? Искаш ли някоя хубава фиба за косата си? Или някое малко златно кръстче, за да го окачиш на шията си?
— Нищо не ми трябва, скъпа Луала!
— Хм! Аз не съм вече твърде прозорлива — прошепна бедната, като се разхождаше, клатушкайки се из стаята. — Е, да, когато остареем, забравяме и не се интересуваме за живота на младите. Ужасно нещо е старостта, Анунциата. Хайде, кажи ми, какво ти липсва, съкровището ми!
— Тъжни мисли ме обземат от време на време. Когато помисля за добрия си баща, за нежния Марино, душата ми страда ужасно.
— Моята бедна любимка — каза Луала. — Колкото повече стареем, толкова нашата душа се претоварва с повече тъги. Ако ние се изоставим, ще намираме всеки ден причина да се натъжаваме. Хайде, Анунциата, съвземи се. Възвърни веселостта си. Твоят Марино ще се върне. Послушай, какво те съветва Луала! Ти ще го намериш. Не обичаш ли да направиш една малка разходка с лодка?… Уви, не! Това не е възможно. Аз вече имам толкова тъги, че не искам да понасям и други!
— Как, и вие имате тъги, моя добра Луала! Какво се е случило?
— Лоши, тъжни новини научих! — отговори старата просякиня, кръстосвайки костеливите си ръце.
— Вие ме плашите — каза Анунциата, действително развълнувана от тази внезапна промяна в настроението на старата жена. — Говорете! Обяснете ми!
— О — отговори просякинята, — имам много причини да се оплаквам. Морякът Филипо пристигна днес от Джорджия. Разбрах веднага, когато го видях да се качва по стъпалата на кея, че се касае за нещо важно. Моряците и рибарите се струпаха от всички страни около Филипо. Той говореше нещо с голямо вълнение, правейки силни жестове. Другите жадно го слушаха и клатеха глави. Но това не беше нищо, ако между тях не бях познала… знаеш ли кого?
— Кажете ми името му. Как мога да го зная добра Луала?
— Пиетро, мое съкровище — каза старата смеейки се. — Добрият, нежният Пиетро с черната брада.
Казвайки тия думи, старата започна да се смее по-силно с един подигравателен смях.
— Вие познавате ли го Луала? — каза Анунциата учудена.
— Дали познавам Пиетро! Нали той бе помощник в работата на баща ти! Нали той предаде Марино? Нали той искаше да сподели с теб жилището си. Този Пиетро — повтори тя, — знаеш ли какъв е станал?
— Благодаря на Бога, че не съм го виждала вече, откакто намерих убежище при вас — отговори Анунциата.
— Действително, добре е станало, мое съкровище. Ако той беше те открил, свършено беше с тебе. Той добре се е приспособил, поне сега е в тайната полиция. Станал е в служба на палачите от инквизицията.
— Пиетро, в служба на дожа!? — Анунциата се изненада.
— Никой не се съмнява. Той не носи униформа, а винаги същата рибарска риза и червената си шапка. Трябва да е оказал някоя услуга на Съвета на тримата. Пази се от него, Анунциата, послушай старата
