Нощното пътешествие бе привършило, целта бе постигната.
Внезапно, в момента когато преминаваше край един завой на брега, тя чу висок говор на няколко работници.
Изненадана тя прибра без шум греблата в лодката.
Забеляза пред себе си множество лодки, големи и широки, в които се намираха няколко работници.
Едно ужасно зрелище я накара да настръхне. Хората поставиха един ковчег в една от широките лодки. Другите лодки бяха напълнени вече с полуизгнили ковчези.
Какво означаваше тази необикновена погребална работа, вършена среднощ? Анунциата се разтрепера цяла, когато забеляза нови силуети, които се движеха около гробовете и вероятно ги изкопаваха.
Тя сключи ръцете си и произнесе една гореща молитва. Тя разбра, че не бе станала жертва на мираж, а пред нея се бе изпречила ужасната истина.
При светлината на новата луна гробокопачите изглеждаха на демони, излезли от ада, за да извършат през нощта тази ужасна работа.
Анунциата, вцепенена от страх и безпокойство, не знаеше що да прави. Най-после, тя превъзмогна страха си и се приближи до лодките. Чу, че се разговаряха и смееха, когато вършеха работата си.
Отначало те не я видяха. Забелязаха я само когато нейната лодка дойде до техните.
Скоро тя разбра, че не се намира всред рибари от острова, нито познати хора.
— Каква зловеща работа е вашата! — каза тя, посочвайки с пръст прогнилите ковчези — аз не вярвам, че я работите на драго сърце!
— Тази работа не би я желал и дяволът — отговори един от гробокопачите, придружен от смеховете на другарите си. — Това е една работа, която кара човек да трепери и е зловеща, както казахте. Но тези, които почиват в тия стари ковчези, не са вече опасни за нас.
— И какво желаете да правите с тях?
— Ще ги махнем всички от острова, където не трябва да стоят — отговори същият работник.
— Не трябва да стоят? — повтори Анунциата. — Кой е дал тази заповед?
— Никой друг, освен могъщите прокурори. Не сте ли чели афишите, залепени пред палата?
Анунциата си спомни тогава за думите на старата просякиня. Луала беше замълчала съдържанието на тези афиши, за да не я натъжи, да не я развълнува. И действително, тя бе пристигнала на острова точно в часа, когато тази заповед се привеждаше в изпълнение!
— Не зная нищо — каза тя. — Защо обаче отнасят мъртвите от Сан Николо?
— Защото морето в периодите на големите си приливи може да ги изкопае. Сенатът не желае да има гробища на всички острови — отговори работникът.
— И какво ще стане с тия трупове, обезпокоени в техния покой — запита младото момиче.
— Те ще бъдат пренесени на острова на гробовете, където ще бъдат погребани всички.
— Кажете ми разкопан ли е вече гробът на рибаря Фасети?
— Фасети — повтори гробарят — Да. Неговото име бе написано върху един малък дървен кръст.
— И рози растяха около гроба му!
— Да. Ние вече го отворихме миналата нощ и го пренесохме в острова — гробница в същото му положение.
— Поставихте ли пак малкия кръст, който бе забит, за да се знае, кой почива на това място?
— Кръстът бе забит и розите посадени, както бяха по-рано.
— Аха! — каза тя с въздишка. — Вие облекчихте душата ми от голям товар. Аз съм ви благодарна!
— Вие сте искали да го посетите? — каза гробарят. — Е, добре, бъдете сигурни, че всички гробове, в това число и тоя на вашия близък са по-добре там, където се намират сега, отколкото на старото им място.
— Можете ли да ми кажете, в коя част на острова гробище се намира?
— Да — отговори услужливият работник. — В тази част на острова, където са разположени старите гробници, между една група кипариси и борчета. Идете там; можете да го посетите.
— Благодаря ви много — каза Анунциата.
Тя се приготви да даде първия тласък с греблата, когато чу единадесет удара да отзвъняват от кулата на Сан Николо.
— Ти не можеш, си каза тя потопявайки греблата във водата, да посетиш гроба днес, без да се изложиш на голяма опасност. Луала ще се завърне към полунощ. Затова върни се бързо вкъщи, за да не я разсърдиш и да не те надзирава двойно по-добре за в бъдеще! Но утре вечер можеш да отидеш на острова на гробищата, за да изпълниш задълженията си към твоя беден баща.
Докато си държеше този монолог, Анунциата бе излязла от малкия залив и бе се впуснала по широкото море. Под ударите на греблата лодката се понесе по спокойните и набраздени води по направление към Големия канал.
Друг път тук имаше голямо движение на лодки, обаче сега бе пусто. Полунощ наближаваше и гондолиерите и рибарите се бяха прибрали в колибите си и леглата си.
Тя достигна Големия канал и през тъмните и тесни водни улички достигна до мизерното си жилище.
Успехът на това първо нощно пътешествие я накара да мисли, че страховете на старата просякиня са преувеличени и че тя може по същия начин да посети някоя вечер гроба на баща си.
Когато привърза лодката до стълба, тя с леки стъпки се изкачи по стъпалата, отвори вратата предпазливо, за да не скърца, затвори я след себе си и проникна в стаята на върха на пръстите си.
С един поглед само разбра, че Луала не бе се още върнала.
Тя бързо си съблече дрехите и едва свари да се мушне в леглото, когато вратата на колибата се отвори и старата Луала влезе също тихо стъпвайки, за да не разбуди заспалото момиче.
30. Звънецът на водолаза
В момента, когато управителят се наведе през прозореца на библиотеката и даде заповед да се заемат всички изходи на къщата, Марино се намираше още вътре.
Без да чуе ясно думите на коменданта, той разбра, че заповедта на последния го поставяше в голяма опасност.
Той побърза да премине по стълбата и коридора, за да излезе по скоро.
Едва бе стигнал до вестибюла на долния етаж, когато забеляза, че пазачите от стражата се приближиха до вратата, за да я затворят.
— Хей! — извика им той. — Оставете ме да изляза!
Пазачите го погледнаха учудени, без да знаят, какво да правят.
Единият от тях отговори:
— Затваряме вратите. Заповед!
— Много добре. И аз съм натоварен да ви предам тази заповед! — каза Марино, като се промъкна между двете крила на вратата. — Не сте ли виждали някой чужденец на излиза от къщата?
— Оставете ме да мина — каза Марино със строг глас, като мина през голямата врата; която войниците затвориха зад него. — Ще отида да видя навън. Искам да се уверя!
Те не подозираха, че бяха оставили да излезе точно този, когото диреха.
Когато комендантът слезе и ги запита виждали ли са някого да напуща къщата, те му отговориха:
— Не, господин комендант, никого, освен един офицер.
Старият благородник не можа да разбере нищо от това странно събитие. Наистина много офицери идваха в бюрото му. Може би, някой от тях бе имал нужда да потърси нещо в библиотеката?
Той реши да разследва случая. Но не намери нито мистериозния, нито узна името на офицера, който бе напуснал къщата.
През това време Марино бе продължил пътя си в твърде тъмната нощ.
Той си мислеше какво впечатление ще добият неговите бивши мъчители. Щеше да побърза да покаже на своите документите, доказателство за неговата смелост.
От друга страна той не се чувстваше твърде сигурен в този укрепен град, обграден със стени.
Неговата съдба зависеше единствено от директора на каторгата. Последният можеше да съобщи подозренията си на управителя и да започне преследване на мнимия офицер.
