— Господинът ще се върне ли обратно?
— Да, и то колкото е възможно по-скоро. Но вие изглежда, че се колебаете… да не мислите, че искам да ви открадна коня?
— Бог да ме пази! — извика лозарят. — Аз не искам един офицер на нашия могъщ и любим крал да каже, че съм отказал да му помогна.
— Добре казано, приятелю! — каза Маринели. — Аз ще върна коня здрав и читав, заедно с израза на моята признателност.
Лозарят, без да смее да запита за името на офицера, прочете в очите му, че има работа с един честен младеж.
Той отиде в обора си и се завърна с един от най-добрите си коне.
— Искрено съм ви благодарен — каза Марино, като хвана поводите на коня и се покачи на стремената. — Така вие изказвате пълно доверие в мене. Довиждане!
Той поздрави лозаря, който се почувствува малко неловко, и се отправи в тръс по посока към Тулон, смеейки се от все сърце на великодушието на добрия човек.
Той, обаче, нямаше намерение да му изиграе лоша шега; възнамеряваше честно да му върне животното при своето завръщане.
Вечерта настъпи. Марино имаше да измине още малко път, за да стигне в Тулон, когато забеляза пред себе си един друг конник.
Последният напредваше в бавен тръст и изглеждаше, че дава време на Маринели да го настигне. Той вероятно беше някой търговец от един от съседните градове. Черната му шапка, буржоазната му мода и широкото наметало, също черно, показваха това.
— Откъде идете, приятелю? — му извика Марино, когато изравни коня си с неговия.
Чужденецът хвърли към Маринели учуден поглед, после любезно му свали шапка.
— От Хиерс, благороднико, където имах работа — отговори той.
— И вие отивате в Тулон?
— У дома си, да. Аз тръгнах тази сутрин и се завръщам сега, вечерта, след като съм бил на село целия ден.
— Какви са новините? — попита Марино, преструвайки се на наивен.
Търговецът хвърли към него такъв учуден и подозрителен поглед, та Маринели повярва за момента, че е демаскиран.
Но как търговецът, който никога не бе посещавал каторгата, можеше да го познае?
— Вие ме питате за нещо ново, благороднико? Вие трябва да го знаете по-добре от мене!
— Не всичко. Аз прекарах дълго време във Фрежус и не зная какво става в този хубав Тулон.
— Е, добре, миналата нощ каторгата бе театър на едно странно събитие — каза търговецът, чийто език започна да се развързва.
— Какво казвате? Обяснете ми! — извика Маринели, подкарвайки коня си по-близко до този на своя спътник.
Нощес — подзе последният — е избягал един каторжник. Но в тая работа не би имало нищо чудно, ако властите не бяха пазили по този повод една чудна резервираност. Противно на обичая, не бяха дадени оръдейни гърмежи и не бе публикувано съобщение за събитието.
— Вие изглежда, че знаете доста по това събитие. Продължете, моля! — каза Марино.
— Мога да ви кажа това, което чух да се говори тази сутрин — продължи търговецът. — Не знаете ли, че един венециански кораб бе дошъл в Тулон?
— На зная абсолютно нищо!
— Е, добре, тия венецианци, твърде богати благородници, знаеха, че един техен съотечественик е окован на една от галерите. Те поискаха от управителя да направи една маневра пред тях именно с тази галера, а не с друга… Действително, галерата се върна тази сутрин в пристанището, но каторжникът от Венеция и офицерите не бяха на борда й.
— Това е едно чудно приключение! — каза Маринели. — Какво се е случило? Нали тази галера е имала сто души екипаж.
— Тези сто души, според както се разказва…
— Не се страхувайте — каза Маринели на събеседника си, виждайки, че последният се колебае, — не се страхувайте и ми разкажете всичко.
— Тия сто войници се завърнали без оръжие, с привързани зад гърба ръце.
— Гръм и мълния! Една подобна безочливост заслужава наказание! — извика Марино, преструвайки се, че не може да разбере.
— Вие грешите, благородни господине. Венецианците са автори на снощното събитие… Но, обаче, избягват да го кажат; искат да не се вдига много шум по тази афера.
— Кажете ми, защо не са ги преследвали?
— Тази сутрин — подзе търговецът — няколко лодки и няколко леки платноходи получиха заповед да кръстосат морето, но всички казват, че това е само една преструвка. Нашият добър крал е приятел на Венеция. Той държи преди всичко да запази своите добри връзки с републиката и не желае да се намесва в тази афера! Още повече, че този каторжник е от висок произход и не е извършил никакво престъпление. Той би бил лош политик, ако обяви война!
— Вие говорите като търговец — каза Маринели.
— Това може би ще ви хареса — противопостави се търговецът — понеже войната, благороднико, е именно вашето занятие! Тя действително е рядка, тъй като републиката във Венеция, е от дълго време в съюз с нас.
Докато двамата мъже, разговаряйки пътуваха, нощта настъпи. До Тулон имаше да се измине още малко път.
— Твърде съм изненадан от това, което узнах — каза Марино. — Вие ми разказахте една необикновена история.
— Моля ви, благороднико, не разказвайте никому това, което ви поверих. Така ще ми причините неприятност. Сега вие ще се отправите наляво, към вратата на крепостта, а аз надясно към вратата на Сан Маргарит.
Марино се сбогува с търговеца в момента, когато достигнаха до стените.
— Добър път! — му извика той, така силно, че часовоят, който бе на стража при съседната врата го чу и го погледна.
— Благодаря, благороднико, и нека Бог ви закриля! — отговори гражданинът, който продължи пътя си по дължината на стената.
Марино се намираше вече в опасната зона. Не можеше да разчита на друго, освен на своята смелост и неустрашимост.
При вида на офицера, войникът взе пушката за почест.
— Отвори! — изкомандува Марино.
— Вашето име и чин! — извика часовоят, изпълняващ дадените му наставления.
— Безумецо, не виждаш ли кой е пред тебе? — му отговори Марино твърдо.
Войникът веднага бе видял, че пред него се намира един офицер, но правилата го задължаваха да отправя този въпрос към всички, които желаеха да проникнат в ограденото място.
Той отвори високата желязна врата и остави Марино да мине вътре.
Мнимият офицер вече беше между издигнатите скали, където не можеше да се ориентира. Той познаваше само някои части от многото големи здания, от които се състоеше крепостта.
Щастие бе за него, че бе налучкал от коя врата трябва да влезе.
Използувайки обстоятелството, че е сам, той скочи от коня и го върза в една уличка зад ъгъла, образуван от една стара дървена къща.
Животното бе добре скрито, поради криволиченията на улицата и тъмнината. Която царуваше, така че никой не можеше да го забележи.
Тогава Марино продължи пътя си по дължината на улицата и накрая достигна до една част от крепостта, която му бе по-добре позната, тъй като там се намираше жилището на губернатора.
Той срещна множество офицери, които го поздравиха на минаване, а патрулите му отдаваха чест с
