някоя лупа.
Бертучио подскочи от радост: старата бутилка му бе доставила огън, така желания огън.
Той изтърча да намери суха трева и сухи съчки. Постави сухата трева върху обгореното място и скоро се издигна пламък.
Радостта на самотния нещастник бе неописуема. Това откритие нямаше да закъснее да му окаже неоценими услуги.
Той можеше сега да си свари яйца, да си опече хляб и млади птици. От дърветата можеше да направи някои съдове, като ги издълбае с помощта на огъня.
Той си построи едно огнище, смля царевични зърна, смеси брашното с вода и няколко яйца и получи след няколко часа един хляб, който действително не бе вкусен, но за гладния представляваше царско ядене.
Огънят му доставяше и едно друго предимство: вечер можеше да пали върху планината огньове и да извести чрез тях присъствието си на корабите, които щяха да минат.
Тази мисъл го изпълни с радост и надежда.
Същата вечер старецът натрупа на близкия хълм една грамада от сухи дървета и я подпали.
Той продължи да върши това и следните нощи, докато забеляза, че провизиите му от сухи дървета се изчерпват. Това наново го постави в затруднено положение. Трябваше да прекъсне сигналите си, понеже не можеше да разчита на пресните клони и храстите, които бяха зелени.
Действително Бертучио се чувствуваше щастлив, че сега ще може поне да се храни добре.
Помисли тогава да реализира плана, който бе съставил по време на боледуването си.
Задачата бе мъчителна и дълга. Но той вече не бе смущаван както преди от мисълта за смъртта. Напротив, чувствуваше, че ще живее и се залови здраво за работа.
Той потърси в съседство с колибата си някоя широка скала и равна, колкото бе възможно. За щастие можа да намери една скала, която отговаряше на желанието му.
Веднага отърча в скромното си жилище да вземе пироните, железните парчета и камъка, който употребяваше като чук.
Той се върна направо при скалата и констатира с радост, че тя можеше да се дълбае. Искаше да запази завинаги, чрез един неразрушим надпис това, което знаеше, това, което вълнуваше съвестта му като честен човек; да запише с незаличими букви имената на виновниците.
От първия ден той имаше надежда, че ще изкара докрай своето трудно предприятие, благодарение на голямото си търпение и усърдие.
Малко по малко надписът се открояваше буква по буква. След няколко дни той вече бе направил една разбираема част. Щом първата плоча бе привършена, той я огради в една рамка.
Сигурен в успеха, започна работата във втората плоча.
Дните и нощите преминаваха, без да донесат някаква промяна в монотонния живот на бедния отшелник.
Всяка сутрин той подновяваше работата си с ново усърдие.
От време на време вечер палеше огън върху планината и разглеждаше широкото море около острова. Но нищо не се забелязваше върху вълните.
Когато Бертучио, вече напреднал в своята работа се освободи от мисълта, която подтискаше душата му, той пожела по-пламенно да напусне острова и да се върне всред хората.
Но всеки ден му носеше ново разочарование. Никакъв кораб не се появяваше на хоризонта. Бертучио беше осъден да умре на този остров.
Втората плоча бе скоро свършена. Редовете, дълбоко издълбани, бяха ясни и четливи. Те не можеха да се заличат нито от дъжда, нито от градушката.
Скоро дойде ред на третата плоча, по-широка и по-пълна, тъй като трябваше да съдържа имената на виновниците.
Работата ставаше все по-бърза и щеше да завърши скоро, понеже Бертучио вече бе придобил голяма опитност, ако едно случайно събитие не бе попречило.
Една сутрин, след една нощ, през която Бертучио бе запалил огън на планината, той наблюдаваше хоризонта, изведнъж изпусна един вик на изненада. Бе доловил един глух шум от потопен изстрел.
Той заскача от радост като дете. Един минаващ кораб бе забелязал огъня му през нощта и се готвеше да дойде, за да го освободи от самотата му.
Бертучио хвърли пирона и камъка, които държеше и се отправи покрай скалите към планината. Той тичаше толкова силно, че се задъхваше.
Искаше да се увери. Един вътрешен глас му казваше, че часът на освобождението е наближил.
Щом стигна на върха, цял потънал в пот, той разтвори широко очи. Като скръсти ръце, той падна на колене, почна да плаче от радост, а след това като луд се впусна към пясъчния бряг.
Един голям кораб бе хвърлил котва на известно разстояние от брега и бе изпратил веднага една лодка, за да узнае какво означава този огън, забелязан през нощта, както и бялото знаме, което се развяваше на върха на една височина.
28. Подвигът на Маринели
— Довиждане, мои приятели, довиждане! — извика Маринели.
Започваше да се зазорява. Д’Артенай и Оргосо останаха прави в лодката, а освободеният каторжник скочи на брега.
— Още нещо, д’Артенай — викна той на симпатичния френски офицер. — Дайте ми вашата шапка и вашето наметало. Вземете моите докато се върна. С това ще ми окажете ценна услуга.
— С удоволствие, благородни Марино — отговори д’Артенай, подавайки му това, което желаеше. — Вземете.
Марино се премени с великолепната мантия, гарнирана със златни ресни, и голямата шапка с черно перо. Френският джентълмен наметна мантията, която Марино бе получил от Фалие.
Кой можеше да каже, че Марино с кадифяната му мантия, с черните панталони и кожените ботуши, с широката му бродирана яка е избягал от каторгата.
Той носеше на гърдите си един златен ланец, който му даваше пълен вид на офицер.
Марино прегърна за последен път д’Артенай, неговия нов приятел, поздрави още веднъж тия, които останаха в лодката, и се изкачи с бързи крачки на пясъчния хълм, които му пречеше да вижда наоколо!
Достигнал на върха, той забеляза една част от морето и малката лодка, която бе достигнала до тримачтника; от другата страна се простираше обработваема земя и един голям път, който водеше към Тулон, забелязваше се в далечината.
Той вървя няколко часа и понеже не забеляза никакво село, никаква къща, а слънцето обгаряше земята с палещите си лъчи реши в момента, когато стигна до една малка горичка да не се изморява и да си отпочине в сянката на дърветата.
Той влезе навътре в един гъсталак, легна върху, тревата и заспа спокоен сън, като някой обикновен пътник.
Когато се събуди, слънцето беше вече ниско над хоризонта. Денят скоро щеше да свърши.
Марино бързо стана, тръгна отново по големия път и скоро достигна до едно лозе с хубав изглед, близко до което се издигаше малката къща на лозаря. Той се отби при последния и му поръча да му приготви един кон, който ще му върне след два дни.
Селянинът, който бе поздравил с голямо уважение блестящия офицер, намери това искане чудно и необяснимо.
— Един кон?… — попита той учуден. — Господинът няма ли такъв?
— Вие виждате добре, че нямам, приятелю. Вие трябва да ме избавите от затруднението ми. Трябва да пристигна в Тулон преди нощта, понеже нося на управителя едно много важно послание. Моят кон падна под мене и аз го изоставих в един ъгъл на гората.
— Да, но господинът може ли да ми обещае, че ще ми го върне? — запита лозарят.
— Това е най-простото нещо на света, приятелю — отговори Маринели. — Аз ще ви го върна утре или вдругиден най-късно.
