— И ти, защо не си си послужил по-рано с това средство?
— Защото аз нямах това право. Тежки наказания очакват тия, които оскверняват труповете и гробовете.
— Каква връзка може да има тази идея с твоето средство? — попита главният инквизитор, който показа нетърпение.
— Ако вие пренесете в другите острови надгробните камъни на труповете, които са погребани в остров Сан Николо, обещавам ви, че ще я откриете!
— Защо трябва да бъдат преместени гробовете от местата им?
— Анунциата сигурно ще чуе да се говори за това разместване — отговори Пиетро, чието лице възприе отново същото подло изражение. — Вие можете още сега да дадете тази заповед, като изтъкнете за предлог, че остров Сан Николо не може да съдържа гробище. В такъв случай Анунциата, която от дълго време се държа на страна от остров Сан Николо от страх да не бъде открита, не ще закъснее да дойде и вие ще я хванете без мъка.
— Пиетро има право — каза инквизиторът Томасо. — На този план не липсва тънкост. Струва ми се, че ние ще направим добре, ако вземем на наша служба този рибар от остров Сан Николо.
— Подкрепям моя брат — обяви Марко.
— Ние ще ти известим утре нашето решение — каза главният инквизитор, давайки на Пиетро знак да си отиде. — Представи се след двадесет и четири часа в чакалнята на палата.
Последният се поклони и се отдалечи бавно.
— Заповедта за незабавното преместване на гробовете от остров Сан Николо ще бъде обявена утре и изпълнена вдругиден — каза старият дон Виторио.
27. Островът Санта Рока
След като беше издигнал на високия хълм изхвърлената от бурята мачта, Бертучио очакваше тя да бъде забелязана от някой минаващ кораб.
Положението му бе лошо. Той се чувствуваше болен, отслабнал от всевъзможните лишения, на които бе подложен.
Това, което предвиждаше, се случи. Треската обзе всичките му членове. Твърде слаб, за да може да ходи, той се принуди да се задоволява с мидите и стридите, които бе събрал и които бяха единствената му здрава храна. Заливът бе твърде отдалечен от него.
Той пълнеше бутилката си с дъждовна вода благодарение на това, че с помощта на големия гвоздей бе издълбал един отвор във форма на прозорец на стената на колибата си и бе поставил навън едно издълбано дърво, по което се стичаше водата.
Поставяйки бутилката под тази своеобразна водосточна тръба, той я пълнеше с вода.
Вратата на колибата си той затвори колкото е възможно по-плътно, за да се защитава от бурята. В колибата си имаше складирани плодове, яйца и царевично брашно.
Щом взе тия мерки, мнимият монах се почувствува още по-изморен и по-обзет от треската.
Той вярваше, че последният му час е настъпил и бе обзет от една ужасна мъка, мислейки, че ще отнесе в гроба си тайната за фаталната нощ и не ще може да я предаде на Маринели. Само един сън вълнуваше неговото въображение, възбудено от треската: той пристигаше в Тулон и съобщаваше всичко на Маринели, станал каторжник.
Но когато отвореше очи, ужасът на самотата на неговото отшелничество, далеч от света и хората, усилваше мъченията му.
Маринели бе окован. Дожът гинеше в страшните подземни затвори. Колко съжаляваше, че не бе имал пълно доверие в негъра, който заминаваше за Тулон… Уви всичко бе загубено.
При бълнуването си той виждаше виновниците, на които, само той знаеше имената, да се изправят пред него: вижда стария дож Марино Гримани, някога строен и величествен, сега немощен и сбръчкан като него; чудовищния Луиджи Гримани със зловещо лице и сеещ страх около него.
От време на време бедният болник превъзмогваше треската и наквасваше със студена вода пламналия си език. Той се принуждаваше също да не яде нищо през деня.
За щастие неговата жилава природа изглеждаше ще вземе връх.
След няколко седмици, един ден, когато слънцето топлеше малката колиба в топлата си светлина, той почувствува, че треската го напуща.
Той пиеше постоянно на редовни интервали прясна вода и удоволствието, което му доставяше това пиене, изглеждаше, че възвръщаше силите му.
Той можа от време на време да изяжда по няколко плода. За нещастие брашното и яйцата през това време се бяха развалили.
Той трябваше да остане още няколко дни легнал, понеже слабостта му беше твърде голяма. Внезапно една идея го облада.
Сигурно рибари или мореплаватели можеха при някакъв случай да слязат на острова.
Може би те ще намерят само неговия труп, обаче, той можеше да постави в дрехите си някоя записка, чрез която ще може да бъде предадена на Маринели тайната на мъртвия.
— Да, провидението ми подсказа, че трябва да постъпя така. Тайната от фаталната нощ не трябва да изчезне заедно с мене! — извика Бертучио, обзет от пламенно въодушевление. — Едно подобно престъпление трябва да получи наказанието си, даже и ако смъртта, сразявайки ме на този остров, направи да се забави отмъщението! — продължи той.
Но как да пише? Бертучио нямаше под ръка нищо, което можеше да му послужи за тази цел.
Той се отпусна на мъховото си легло и мисли цялата нощ.
Най-сетне повярва, че е открил средството и лицето му, набръчкано от страданията, се проясни от лъча на надеждата.
— Открих, открих! — извика той, зарадван и пляскащ с ръце. — Открих!
„Всевъзможни Боже — каза той в молитвата си — дай ми сили, за да изпълня предназначението си. Направи, щото пътниците да намерят в Санта Рока бележките, които ще оставя!“
„Хайде Бертучио — каза си той. — Ти имаш да изпълниш една свещена задача, извърши я!“
И на следния ден, благодарение големите усилия на волята си, той стана и напусна колибата.
Природата навън изглеждаше, че бе променила вида си. Морето се бе изкачило толкова високо, че от Пясъчния бряг не бе останало друго освен една тясна ивица в подножието на скалите.
Храстите и дърветата бяха се пременили с тяхното хубаво зелено облекло. Мъхът на моравата изглеждаше като един великолепен килим. Слънцето високо над хоризонта галеше със светлината си пролетния пейзаж.
Бертучио дишаше с пълни гърди чистия въздух, извор на живот и здраве.
Огладнял той се изкачи на върха на скалите, изплашвайки морските птици, които бяха кацнали там, и започна да дири пресни яйца, за да се подкрепи. Той има щастието да намери в една вдлъбнатина на скалата дъждовна вода, която бе останала там. Накрая той напълни бутилката си с вода.
Щом се подкрепи той се завърна в колибата си. Той забеляза тогава, че дъските, който бе поставил зад и пред бедното си жилище, за да го покрият, бяха отлично запазени.
Той потърси всички пирони и железни парчета, които бе събрал от кораба и изтръгна закованите с помощта на един камък, който му послужи като чук и натрупа всичките грижливо, като някое съкровище в колибата си.
Слънцето започна да грее по-силно и Бертучио се отправи към залива. Обаче разстоянието дотам беше голямо. Не му бе достатъчна силата.
Той можа едва на другия ден да достигне до скалите, по които имаше стриди и малки хранителни миди. Като събра доста от тях, той ги отнесе в колибата си.
Но какво беше неговото учудване, когато, приближавайки се до колибата, видя един малък облак дим да излиза от отвърстието на покрива й.
Той помисли в началото, че това беше прах, осветлен от слънчевите лъчи. Но скоро разбра, за своя голяма радост, че под влиянието на слънчевата светлина, концентрирана във върха на бутилката, бе обгорено едно място от една дъска и то бе започнало да гори. Бутилката в случая бе изиграла ролята на
