Луала!
— Той не подозира моето присъствие при вас!
— Възможно е, но не се показвай никога на прозореца през деня. Полицейските шпиони се скитат навсякъде в този момент! Те имат само една цел: да те уловят! Аз разбрах добре това, когато прочетох заповедите, които бяха залепени пред палата на управителите.
— Вие говорихте преди малко за моряка Филипо от Джорджия.
— Да, виждайки как жестикулира, не очаквах нищо добро.
— Познавате ли този човек?
— Зная добре, че той бе пътувал от Джорджия за Анкона върху същия кораб, където немият монах беше взел място.
— Света Богородице — извика младото момиче, — да не се е случило някое нещастие на стария Бертучио?
— Остави ме да говоря! — каза старата Луала. — Когато забелязах Филипо, обкръжен от моряци и рибари, направих като другите и отърчах към него. Едва чух няколко думи, когато изпаднах в ужас. О, Свети Марко! Струва ми се, че още треперя.
— Пиетро ли ви причини този ужас? — попита Анунциата.
— Не, мое съкровище — продължи просякинята. — Не беше Пиетро, който слушаше, както другите моряци, а самите думи на Филипо. Когато той спомена името на немия монах, тогава разбрах ясно, че Пиетро принадлежи към тайната полиция, понеже очите му внезапно бляснаха и той запита дали действително немият монах се е намирал в числото на пасажерите.
— Този отвратителен моряк защо е казал това?
— Той имаше право да го каже открито и ясно, мое съкровище! Никой не можеше да заплашва вече бедния Бертучио. Корабът им претърпял крушение.
— И Бертучио загинал ли е? — запита Анунциата уплашена.
— Да, и с него всички, освен Филипо. Алчното море, това море, с което Луиджи тържествено се венча, ги е погълнало всички.
— По какво чудо този моряк е можал да избегне смъртта? — прекъсна я Анунциата.
— Капитанът — каза просякинята, продължавайки разказа си — бил отнесен от моста от една голяма вълна. Веднага моряците спуснали в морето спасителната лодка, за да избягат от кораба, който потъвал. И знаеш ли какво направили тия моряци от Джорджия? Те изоставили нещастния Бертучио върху кораба. Но почти всички получили справедливо наказание за тяхната постъпка. Морето изглежда отмъстило за изоставянето на Бертучио върху кораба, като обърнало лодката и издавило всички. Единствен Филипо успял да изплува и се задържал за обърнатата лодка.
Той останал в това положение до следния ден, когато един кораб, пътуващ от Анкона за Корфу, го прибрал.
— И само той се е спасил! — извика Анунциата, сключвайки ръцете си. — Бедният Бертучио трябвало да загуби живота си с егоизма на другите. Морякът видял ли е, когато е потънал корабът?
— Да, видял.
— А какво правеше Пиетро?
— Той безочливо коментираше, мое съкровище, подробностите за борбата на кораба с вълните и вятъра и най-цинично се смееше, този клетник, всред общото съчувствие. Аз трябваше да сдържа мъката си и бързо да се отстраня, понеже не можех да понасям дълго време подигравките на тази вулгарна душа.
— О, той е порочен и антипатичен, добра Луала. Някога аз не подозирах лошите му качества.
— Тогава пази се по-добре, мое съкровище! Не напускай никога къщата: шпионите на дожа сноват навсякъде, повярвай ми! Ти не можеш да намериш подслон и закрила освен в нашето жилище. Аз често отсъствам през деня и половината нощ, затова пази се! — повтори още веднъж просякинята.
Анунциата обеща. Но нейното сърце бе по-силно от волята й. След няколко дни една вечер, отново я обзе желанието, по-силно отколкото преди, да посети острова, люлка на нейното семейство и нейните детски години. Кой можеше да я познае при вечерната тъмнина?
Старата лодка, привързана към стъпалата на къщата, изглеждаше предназначена за това кратко пътешествие.
Тя щеше да се върне бързо преди добрата Луала да забележи отсъствието й и да се натъжи поради нейната неразумност.
Една неотклонима нужда я привличаше към острова. — Трябваше отново да види статуята на Св. Дева, която се издигаше всред розовите храсти в малката бащина къща, широкото синьо море, скромния гроб на нейния баща, стария рибар, за да коленичи и се помоли.
Тя чувстваше, че не ще има ни покой, ни почивка, преди да получи облекчение на душата си.
— Скоро ще се върна — си каза тя. — Преди полунощ ще бъда вкъщи, и добрата Луала, която толкова се безпокои за мене, не ще се съмнява в нищо. Бог сигурно ще ми прости, че не съм удържала обещанието си. Той разбира сърцето ми и знае, че то ме кара да се помоля веднъж на гроба на баща си.
Анунциата напусна стаята, мина по тесния коридор до вратата, която бе към канала, и я отвори.
Тъмнината бе гъста. Водата, която на малки вълнички се плискаше в брега, изглеждаше възчерна. Къщите наоколо бяха потънали в тъмнина.
Анунциата слезе предпазливо по хлъзгавите стъпала на една малка стълба, хвана желязната верига, която придържаше лодката към един стълб, и я потегли към брега.
Тя скочи в старата гондола, чиито стени скърцаха и чиято боя вече бе се изтрила, отвърза веригата и потопи греблата в тъмната вода.
Във Венеция никой не се учудваше при вида на някое младо момиче, управляващо само някоя лодка. Младите рибарки и продавачки на плодове управляваха винаги сами лодките си.
Анунциата също можеше да преплува по водните улици на Венеция, без да се страхува, че ще бъде забелязана, освен това, нощта бе толкова тъмна, че никой не можеше да различи чертите на лицето й.
Тя задвижи сръчно веслата и скоро стигна в Големия канал.
Трябваше да внимава добре и да удвои бързината си.
Този канал, най-големият във Венеция, се браздеше не само от лодките на търговците на плодове и риба, но също и от голяма част от градските гондоли.
Анунциата чу да й подхвърлят шеги, но продължи бързо пътя си, за да не бъде позната.
Най-после стигна до мястото, където каналът се разширяваше все повече и се вдълбочава в морето. Гондолите бяха още многобройни, но тя сега пожела да се чувства добре.
Нейното сърце биеше до пръсване в гърдите й. Тя отправи лодката си към Сан Николо. Той й изглеждаше близо и една неописуема радост я обземаше. Кой можеше да й попречи да види за момент любимото място на нейното детство?
От страх да не я забележат, тя реши да слезе на едно място до брега, което се считаше за пусто и близо до което рибарите бяха уредили едно малко гробище.
Анунциата забеляза, неясни и синкави, при светлината на луната, къщите на рибарите.
Видя също тази на своя баща, която се издигаше на известно разстояние от вилата на сеньора Летиция Маринели, която бившият дож нежно любеше и беше я избрал за своя съпруга. Съветът на тримата и сенатът се бяха възпротивили срещу тази женитба и красивата сеньора умря внезапно по един чудноват начин, в момента, когато се радваше на пълно здраве.
Тук-таме, се говореше със загадки за чудноватата смърт на сеньора Маринели, но никой не се осмеляваше да изкаже гласно мисълта си.
Старият дож се бе примирил с нещастието, което го бе постигнало, и бе чужд на всяко подозрение или съмнение. Изглеждаше, че вярва жена му да е умряла от естествена смърт.
Тя му бе подарила един син на име Марино. Той бе пренесъл върху сина всичката любов, която изпитваше към майката, предпочитайки незаконнородения пред първородения си син Луиджи, понеже бе по-откровен и по-предан.
Всички тия спомени възкръснаха в душата на Анунциата, когато погледна великолепната вила на принцесата и бедната колибата на баща си, тъжни и изоставени и двете. И единият, и другият от бившите им обитатели почиваха сега в малкото гробище между гробовете на други рибари.
Младото момиче възви лодката си в един малък залив, който се намираше в съседство с гробовете.
