Започнато бе щателно претърсване. Всички папки, касетки и чекмеджета бяха разгледани и преобърнати, но всичко беше напразно! Папката бе изчезнала безследно!
Управителят си спомни за случката през вечерта, но тя все пак оставаше една загадка. Естествено, началникът на чиновниците от каторгата не можа да узнае заповедта, която се отнасяше за него.
Марино Маринели бе взел именно тия книжа и бе ги поставил в джоба си.
Виждайки го да пристига, неговите приятели го посрещаха с ентусиазирани викове.
Той им предаде разговора, който бе подслушал, и им показа документа, който бе доказателство за смелия му подвиг.
Фалие прочете високо текста и каза, че ще трябва да размисли върху важността на този документ.
Маринели узна, че документът с нищо не ще го ползва, а само ще създаде неприятности на нещастния чиновник.
— Заклевам се, че той ще му бъде върнат! — извика той, но сега нямаме време. Ще трябва да потърпи малко.
Казвайки това, той се покачи в лодката, която бе дошла да го вземе от брега, и се върна на кораба.
Всички го посрещнаха с възторжени овации.
Горо свали каскета си и застана благоговейно. Тонино, Зани и другите рибари паднаха на колене пред Маринели, като пред някой герой от кралска кръв.
Фалие, Оргосо, Манжил и Граси му обещаха, стискайки му сърдечно ръката, да го следват навсякъде и да му се подчиняват винаги.
Трогнати от този жест, и останалите хора от екипажа направиха същото и дадоха клетва за вярност на Маринели.
Последният бе искрено трогнат от тия прояви на симпатия. Но една постъпка на д’Артенай го постави на върха на радостта. Кавалерът го попита, свършил ли е благополучно работата си и му стисна ръката в знак на вечно приятелство.
Дълбоко трогнат, Марино се закле тържествено на другарите си отсега нататък да им бъде законен и неустрашим владетел.
— Нашето дело за отмъщение ще започне веднага — каза им той, — но преди всичко ние ще трябва да извършим едно предприятие, понеже е необходимо за второто. Ако първите ни усилия се възнаградят с успех, скоро ще достигнем до крайния успех.
Вие всички ще узнаете, къде ще отидем, мои приятели, продължи той. — Да се отправим първо към Неапол, където ще намерим строителя на камбани Жулио Верди! Вие сте поставили богатството си в моите ръце и правото да разполагам с него. Е, добре! Приемам великодушния ви принос към общото дело, за да го използвам и после да ви го върна, но не като ви обърна на пирати или ви накарам да воювате.
Далеч от мен е тази мисъл, но като ви дам това, което е мое законно притежание — богатството, завещано ми от моя другар по верига, Мадраселва.
— Война на инквизицията от Венеция! Да победим или да умрем! — извикаха венецианците.
— Ние ще се сражаваме! — добави героят. — Виновниците трябва да изкупят престъпленията си. Света Богородица ще ни покровителствува! Горко на тия, които ограбват и присвояват имота на другите, товарите на свободните кораби.
Чуйте добре думите ми! Марино Маринели желае неговите другари да го изхвърлят от средата си, ако някога се домогне до имота на другиму. Също той ще се показва неумолим към тези, които нарушат този закон.
Ние ще се сражаваме, мои приятели! Ние ще се сражаваме око за око, зъб за зъб, давам ви думата си! Венеция, или по право дожът и неговият чудовищен съд ще треперят само при името на Марино Маринели!
Незаконнороденият, който е опозорен, който е осъждан на смърт, ще се превъплъти в отмъстител и ще оправдае званието си. Той притежава доказателство за престъпленията на неприятелите си.
Горо, негърът, ми разказа, че Бертучио, бившият слуга на стария ми баща, който е бил свидетел на трагичната нощ, който знае имената на престъпниците се е завърнал във Венеция и там живее! Облечен в монашеско облекло и от дълго време се прави на ням, за да не бъде заподозрян.
Бертучио ме очаква. Той ме търси. С нетърпение очаква да ми разправи всичко, което знае. Щом узнаем неговото свидетелствувание, ние ще имаме правото на нашата страна.
Тогава, мои приятели, ще започне страшният дуел между правосъдието и престъплението.
— Да живее Марино Маринели! Да живее спасителят на всички! Провидението да го закриля! — извикаха всички мъже от кораба, който плаваше в морето с опънати платна.
— Ние ще ви следваме и ще ви слушаме във всичко!
— Позволете ми още един въпрос, Марино, каза Фалие. — С каква цел отиваме в Неапол?
— Аз желая, приятелю, да ви кажа предварително защо отиваме в Неапол: но отсега нататък не ме питайте вече. Слушайте ме добре!… Ще отида при прочутия леяр на камбани Жулио Верди, за да ми излее една камбана, която ще позволи да вляза в притежание на моето съкровище!
Фалие и другарите му се спогледаха учудено, не разбирайки нищо от мистериозните думи на началника си.
— Вие желаете да си построите една камбана? — попита Оргосо изумен. — Каква връзка може да има между тази камбана и наследството, което сте получили?
— Не ми задавайте въпроси, мои приятели. Вие ще разберете скоро моя план — отговори Марино.
Казвайки това, синът на дожа, който беше добър кормчия, хвана сам кормилото и даде желаното направление на кораба.
Неговите другари не можеха да си обяснят смисъла на думите на Марино.
Анафесто, който малко по малко се съвземаше от раната си, заяви следното:
— Маринели е обещал на своя умиращ другар да изпълни една свещена длъжност пред гроба му. Сигурно той е дал обет да постави някоя камбана в негова памет и да я окачи на някоя църква.
Не бе рядко умиращите да изказват подобни желания. Обяснението на Анафесто изглеждаше правдоподобно и всички решиха да изпълняват без противоречие думите на Маринели.
След едно късо и приятно пътуване, те пристигнаха в Неапол.
Писмото, взето от Тулон от библиотеката на управителя, бе върнато на предназначението си, благодарение грижите на д’Артенай.
Едва бяха слезли на брега и Марино се отправи при стария и прочут леяр на камбани, чиято работилница се намираше край брега, недалеч от града.
Старият човек работеше. Той беше всред своите работници и наблюдаваше отливането на една камбана с грамадни размери.
Жулио Верди дойде до младия венецианец, чиито дрехи издаваха благородния му произход, и се извини, че го приема в работно облекло.
— Нищо, нищо, майсторе, — отговори Марино. — Няма защо да се извинявате. Моето посещение е твърде неочаквано и аз би трябвало да се извинявам. Седнете до мен на този куп дърва и ми позволете да поговоря няколко минути с вас.
— Елате при мен, благородни сеньоре. Там ние ще разгледаме по-удобно целта на вашето посещение.
— Не, ние сме твърде добре тук, на чист въздух. Ще можете ли да ми построите една камбана, в която ще мога да вляза цял и да се движа свободно?
Старият леяр погледна учудено чужденеца:
— Такава, в която да можете да се движите свободно? — повтори той, вярвайки, че не е чул добре.
— Разберете ме добре, майсторе — продължи Марино, рисувайки върху пясъка с върха на сабята си формата на една камбана. — Необходимо е само да е тънка, но здрава. Не трябва клепало. Напротив, вие ще поставите в краищата една вътрешна кръгла платформа, достатъчно широка, за да мога да се задържа върху нея.
Леярят поклати глава. Не бяха поръчвали още подобни неща.
— Ако желаете да се движите във вътрешността на камбаната, благородни господине, тогава не ще държите на това как ще звучи.
