— Разбира се. Но не поставяйте галерията твърде ниско. Направете я малко по-високо от краищата. Кога ще бъде готова?
Жулио Верди погледна рисунката, която бе начертана на пясъка.
— Ще трябва — каза той — да приготвя една форма, различна от всички други, които съм фабрикувал досега!
— Тъкмо тази е причината, поради която съм дошъл да ви намеря, тъй като вашата известност е всеобща. Ще чакам във Венеция, докато камбаната бъде готова. Колко време ще ви бъде необходимо?
— Като бързам и положа всички старания, ще са ми нужни четири седмици, благородни сеньоре!
— Добре, майсторе. Каква цена ще искате?
Едва Маринели бе произнесъл тези думи, когато видяха да пристига по пътя от Неапол една карета, теглена от четири коня, обкичени с гербове и златни украшения. Колата спря на няколко крачки от двамата мъже.
Жулио Верди хвърли един поглед към великолепната кола. Видя двама слуги, които, изправени на задната платформа, да скачат на земята и да отварят вратичката.
— Стените, казвате — продължи той, отговаряйки на въпроса на Маринели — трябва да бъдат тънки? Е, добре, благородни сеньоре — продължи леярят, който изглеждаше, че не обръща внимание на колата — не мога да ви кажа цената. Ще трябва първо да проверя какво качество материал ще е нужно.
— Кажете ми приблизително — попита още веднъж Маринели — каква цена ще трябва да заплатя.
— Цената не ще бъде по-голяма от хиляда дуката!
В същия момент Марино Маринели видя да слиза от колата една дама с извънредна красота, едва двадесетгодишна. Походката и движенията й показваха, че тя принадлежи към най-висшата аристокрация.
Тя беше брюнетка. Косата й се спускаше нежно и изобилно върху бялата й шия, галейки я с грациозните й къдри. Очите й бяха подвижни и проницателни.
Марино, който вече се готвеше да се сбогува с леяря на камбани, остана неподвижен, като замаян от това видение.
— Кажете ми, майсторе — попита той тихо до ухото на стария човек, — коя е тази красива дама?
— Това е благородната Мадлена Боргез — отговори последният, — племенница на папата.
— Тя иде тук, за да ви види ли?
— Да и то поради една причина, подобна на вашата, благородни сеньоре — отговори леярят. — Само че камбаната, която лея по нейна поръчка е определена за една църква в Рим.
— Довиждане, майсторе! — каза Марино, направи на Жулио Верди един прощален знак. После той се отправи към красивата дама, мина край нея, забавяйки стъпките си и със свалена шапка. Внезапно неговият поглед се срещна с нейния. Марино почувства, че сърцето му започва да бие по-силно и кръвта му се изкачва в главата.
Той продължи пътя си с меланхолия, връщайки се тъжен към кораба си.
От време на време поглеждаше назад със съжаление и мислеше за фееричното видение.
— Мадлена Боргез — си говореше той, — племенницата на папата! Може би ще я срещна пак при стария Жулио Верди.
Когато красивата дама отговори на учтивия поздрав на леяря, тя проследи Марино, който се отдалечаваше.
— Кой е господинът, с когото разговаряхте преди малко? — запита тя.
Жулио Верди вдигна рамене.
— Не зная името му, благородна сеньорита — отговори той. — Но вярвам, че е някой венецианец.
— Венецианец? От тези, които мразя! — каза през зъби прелестната племенница на папата.
После добави:
— Какво ви поръча този чужденец?
— Той ми поръча една камбана и желае да надзирава изработването й. Този чужденец е твърде необикновен човек. Някаква приятна тайнственост лъха от него. Поради тази причина реших да удовлетворя желанието му.
При тези думи Мадлена Боргез хвърли още един последен поглед към младия непознат човек, така красив и представителен, който изчезваше в далечината.
Тя придружи Жулио Верди до леярната му, за да види как напредва работата по изливането на голямата камбана.
Последната бе предназначена за църквата Сан Силвестър в Рим. Мадлена Боргез желаеше така да направи един грандиозен подарък на Павел V, нейния чичо, който седеше на папския престол и носеше златна тиара на главата си.
31. Бертучио
Изпратената лодка от кораба да потърси корабокрушенците, които бяха попаднали на острова, не спря там, където се намираха колибата и скалите, върху които бе писано, а от друг отдалечен и още по-пуст бряг.
Отначало моряците, привлечени от пламъка, който бяха забелязали през нощта да се издига върху планината и от белия сигнал, който се развяваше на една мачта, поставена върху един от върховете на острова, се приближаваха предпазливо, страхувайки се да не заседне тежкият им кораб.
Най-сетне, когато неколцина измежду тях скочиха в една лодка и излязоха на брега, внезапно се появи един човек между скалите. Той изпущаше викове и правеше жестове с ръце…
Обзет от радост, че е настъпил часът на освобождението му, Бертучио забрави, че надписът не бе завършен още, че няколко думи липсваха от третото табло. Той имаше само една мисъл: надеждата да намери Марино Маринели.
В своето вълнение, той забрави ролята си на ням, която бе играл толкова добре и толкова дълго време. Впрочем, това изкуство за какво можеше да му послужи?
— Това е един монах — извикаха моряците учудени, съглеждайки непознатия, който носеше старо черно расо. — Това е един стар монах…
— Сам ли сте на този остров? — запитаха те Бертучио, още задъхан от тичането.
— Сам, съвсем сам — отговори той. От дълго време аз… Вземете ме със себе си. Имайте милост!
— Елате! — отговориха моряците, — качете се в лодката. Ние дойдохме само да ви намерим.
Казвайки това, те помогнаха на стареца, който се бе разтреперал от вълнение, да се качи в малката лодка.
— Не ще ли вземете нищо от вашия остров? — го запитаха те.
— Кой знае, може би да намерите някое съкровище тук, каза монахът.
— Някоя златна или сребърна мина? — запитаха иронично моряците.
— О, нищо подобно, приятели — отговори Бертучио. — Аз прекарах дълго един живот в страдания и лишения.
Когато малката лодка пристигна до стените на кораба, Бертучио с мъка се изкачи по въжената стълба на моста и бе приет от капитана.
— Вие сте били значи цял отшелник? — му каза той. — Каква съдба ви е довела на този малък остров?
— Бурята разруши кораба, с който пътувах, и вълните ме изхвърлиха на този бряг — отговори Бертучио, който не можа да се стърпи да хвърли поглед към островчето, където бе престоял толкова дълго време.
— О, колко страдах в тази самота! — извика той. — Бог да бъде благословен, че обърна погледа си към мен!
— Ако се съди по дрехите ви, вие сте монах — каза капитанът. — Къде се намира вашият манастир?
— В Асколи. Тъкмо пътувах от Джорджия за Анкона, за да се прибера в манастира си, когато един ужасен ураган ни изненада.
— Ние се връщаме във Венеция. Ще трябва да дойдете с нас. Ще се върнете в Джорджия и оттам ще предприемете ново пътешествие — каза капитанът.
— За Венеция!… — повтори Бертучио, чието лице се помрачи при мисълта, че отново ще се изложи на
