пристанището. Обаче, ще се опитам да го намеря.
Управителят поздрави капитана и моряците, обеща да им раздаде във Венеция обикновените възнаграждения и слезе в луксозната си гондола. Даде заповед на гребците да отправят гондолата към кулата на Маламоко.
Фаропазачът, виждайки да пристига могъщият магистрат, слезе да го посрещне.
Тадео Моро скочи от гондолата и, познавайки своя стар служител, му отговори със снизходителен жест.
— Пазачо, един монах е слязъл тук преди един час — каза управителят на стария човек. — Видяхте ли го?
— Видях го и говорих с него, господарю — отговори фаропазачът.
— Той към Маламоко ли се отправи?
— Да, господарю, където разчита да намери кораб, заминаващ за Анкона.
— Заминава ли някой параход днес? — попита бързо управителят.
— Не днес, господарю. Обаче, монахът отиде в кръчмата „Чайката“, където се събират да пият моряците, за да се осведоми от тях.
— Добре — каза Тадео Моро, — зная вече достатъчно.
При тия думи той поздрави пазача и се върна в гондолата си.
Разкошната ладия пое към пристанището и спря близо до Рив дела Шиавони.
През това време монахът бе обходил всичките кейове, питайки всеки кораб дали не може да вземе един пътник за Анкона. Но навсякъде му отговаряха, че преди да изминат няколко дни никой кораб не ще тръгне, понеже не е привършил товаренето си.
Бертучио след този си неуспех се завърна при настъпването на нощта в кръчмата „Чайката“, където бе попитал за първите сведения.
— Е, свети човече, намерихте ли нещо? — попита го кръчмарят, който се показваше набожен и отдаваше голямо уважение към божиите служители. Това, обаче, не пречеше на клиентите му да извършват грехове в къщата му.
Бертучио поклати отрицателно глава.
— Абсолютно нищо — отговори той. — Ще трябва да чакам много дни.
— Не се безпокойте, свети човече. Вие ще намерите при мене убежище за дълго време, без да ми дължите за това нито стотинка. Вие няма какво да правите, освен да останете тук — каза кръчмарят, палейки една след друга трите лампи, които висяха на тавана. Тук ще бъдете в течение на всичко. Не е невъзможно някой кораб да тръгне утре сутринта. Възможно е да привърши довечера товаренето си. Вие не сте могли да обиколите всичките.
— Ще последвам съвета ви и ще остана в тази зала, понеже узнах, че вие ми желаете доброто.
— Как може да не се покажа добър към един преподобен доминиканец — отговори кръчмарят, поставяйки на масата на монаха малка кана с вино. — Пийте, за да се подкрепите, това е най-доброто ми вино — прибави той ниско, за да не го чуят моряците от съседните маси. — Не мога да го давам на тях, защото за една нощ ще го свършат, толкова е хубаво!
Бертучио посегна към джоба си, за да извади няколко монети.
— Не, не! Задръжте си парите, — каза кръчмарят на Бертучио, като постави ръка върху рамото му. — Парите не ще ме направят много богат. Чуйте! Ще ви донеса също една прясна и добре изпечена скумрия.
Бертучио се трогна от добрината на този човек, чужд за него, който задоволяваше нуждите му, преди да услужи на клиентите, които плащаха.
— Аз не мога да ви се отблагодаря за вашето великодушие, каза той на кръчмаря, който му донесе една превъзходна риба.
— Вие ще кажете за мене една молитва — отвърна просто последният.
В същия момент двама едри и широкоплещести моряци влязоха в кръчмата и се заоглеждаха на всички страни.
Кръчмарят бе повикан от множество маси, където клиентите очакваха с нетърпение да услужи на монаха и да дойде при тях.
Бертучио се нахвърли като изгладнял върху рибата и виното и не забеляза влизането на двама мъже. Не забеляза как те бързо изпиха виното си, промълвиха няколко думи на нисък глас, и после, веднъж намерили това, което търсят, обърнаха погледите си към него.
Кръчмата беше почти пълна. Само два стола до масата на Бертучио бяха незаети. Двамата другари, които бяха забелязали това, дойдоха да седнат на същото място. Те поздравиха монаха.
— Гледай тази скумрия колко е голяма! — каза единият и посочи с пръст печената риба. — Прясна ли е? — попита той монаха.
— И твърде прясна, и твърде вкусна — отговори Бертучио, привършвайки храненето.
— Не ще ни излезе на сметка. Как мислиш, Пиетро? — каза този, който бе запитал монаха, на своя другар, къс и дебел човек с черна брада. — Мисля, че тя ще бъде скъпа!…
— Ти мислиш все за това, Себастияно, и ние не сме сигурни дали ще вземем пари. Но дали вятърът ще бъде благоприятен — каза Пиетро, към когото Бертучио неволно повдигна очи.
— Ако той ни духа отстрани, ние не ще имаме повече нужда от нищо! — продължи той. — Хей, Жамбо. Донеси ни две риби и вино!
На монаха се струваше, че вече е виждал този, когото наричаха Пиетро, но не можеше да си спомни къде и кога.
— Ще плащаш ли за мене, Себастияно? — попита тоя със сух тон.
— Да, при условие, че ти ще ми върнеш парите, когато стигнем Анкона — отговори със смях запитаният.
Жамбо, господарят на кръчмата, донесе виното рибите, получи от Себастияно парите за тях и се върна на друга една маса. Той бе забелязал, че монахът, който в същото време бе негово протеже, бе се впуснал в разговор с двамата си сътрапезници.
Бертучио бе чул да произнасят думата Анкона и това го накара да трепне и да се изпълни с надежда.
— Ти не трябва да ме поддържаш дълго време с пари — каза Пиетро, — понеже след три дни или четири ние ще пристигнем там.
— В Анкона ли ще отидете? — попита Бертучио, който не можеше да запази спокойствие.
Пиетро направи един знак, който означаваше „да“ и забоде силно вилицата в рибата си.
— Кога тръгвате? — продължи Бертучио.
— Защо ми задавате този въпрос? — каза Пиетро, който изглеждаше в лошо настроение.
— Защото и аз желая да замина за Анкона колкото е възможно по-скоро. Аз тичах през целия ден по пристанището, без да намеря никакъв тръгващ кораб.
— Не сте намерили точно този, който заминава — каза Себастияно, смеейки се. — Винаги така се случва.
— Тоя не е можел да ни намери, — каза Пиетро на своя другар, който бе увлечен в унищожаване на вечерята, — понеже ни е търсил в пристанището, а нашият кораб е натоварен вече и сме го откарали в началото на булеварда.
— Утре сутринта, казвате вие, ще тръгнете?
— В три часа сутринта — отговори Себастияно.
— Вашият капитан ще ме приеме ли на борда? — попита Бертучио обнадежден.
— Защо не? Той често е приемал сарафи, монаси и търговци като пътници — каза Себастияно, изпивайки наведнъж виното си и канейки другаря си да направи същото.
— Къде се намира корабът ви? Вашият капитан на борда ли е? — попита Бертучио обнадежден.
— Той вече е готов за тръгване — отговори Себастияно.
— Ние дойдохме тук с голямата лодка, за да се повеселим малко, преди да тръгнем по море.
— Капитанът ни очаква, — добави Пиетро с твърд глас. — Трябва да се върнем незабавно…
— Мислите ли — каза Бертучио, — че той ще ме приеме като пасажер? Даже ако не мога да платя?
— Нашият капитан е особен човек. Много е добър. Той ще се смили над вас — отговори Себастияно,
