който изглеждаше в по-добро настроение от своя другар. — Елате с нас! Щом бъдете вече на борда, той не ще пожелае да ви върне и вие ще тръгнете с нас.
В този момент Жамбо, кръчмарят, обърна внимание на двамата моряци. Той не чу техния разговор, но можа да забележи радостта, която бе озарила лицето на монаха. Жамбо, обаче, позна един от тия хора. Неговият поглед не предвещаваше нищо добро. Кръчмарят желаеше да повика стария доминиканец и да му каже да се пази, но не можа да стори това, понеже от всички страни на кръчмата го викаха.
— Време е да се връщаме — каза Пиетро, ставайки. — Да си платим сметката. Трябва навреме да се върнем, ако не желаем да слушаме упреците на капитана.
— Имаш право — отговори Себастияно, също ставайки.
— Елате, свети човече!
Бертучио се поколеба.
— Ще трябва да се сбогувам с кръчмаря и да му изкажа благодарностите си — каза той.
— А, на Жамбо ли? Той в момента ще бъде по-доволен, ако не му отнемете времето — каза Себастияно, бутайки приятелски монаха през шумната тълпа моряци.
— Това ще бъде неблагодарност. Той ме нахрани по милост.
— Не се занимавай повече с този старец! — каза Пиетро грубо. — Ние не можем да останем повече тук.
Бертучио напразно подири с очи Жамбо всред гъстата навалица от консуматори, после отхвърли колебанията си и каза, че не трябва да пропуща този случай, единствен за него, за да напусне пристанището.
— Той не можа да ме види? — каза Бертучио.
— Защо му е да ви види? — Нали знае, че искате да заминете за Анкона? — каза Себастияно, заставайки до него, за да му закрие изгледа към залата с широките си рамене.
— Да, той знае желанието ми.
— Е, добре. Той знае, че ние тръгваме за Анкона. Той ще се успокои, като разбере, че сте дошли с нас.
Бертучио се поддаде на думите на Себастияно и тримата излязоха, като Пиетро вървеше напред.
Те се отправиха към пристанището, по дължината на което се виждаха тъмните очертания на големите кораби.
Полунощ скоро щеше да настъпи. Вечерната глъчка още не бе утихнала. Върху един от корабите пееше моряк. На друг кораб хората от екипажа бяха започнали една разправия с хората от съседната лодка.
— Елате! — каза тихо Себастияно. — Да не се приближаваме до мястото на караницата, защото често юмручни удари награждават зрителите.
Привлечени от шума, всички матроси бяха излезли от кръчмата и се питаха на кой кораб можеха да се бият в този час.
Жамбо, заинтригуван също от глъчката, бе хвърлил бърз поглед към масата, до която бе седнал старият монах. Но последният бе изчезнал заедно с двамата моряци.
— Свети Марко! — извика той, оставяйки бързо бутилките и каните, които държеше в ръцете си. — Това беше гондолиерът Себастияно, от палата на дожовете. Добре го познах. За какъв дявол се е довлякъл тук?
Жамбо повярва за момент, че караницата е причинена от Себастияно и другаря му.
Глъчката не преставаше… Кръчмарят отърча да подири стария монах, да го вземе под своя закрила и да го повика при себе си.
Той успя да си пробие път през навалицата, която се трупаше на вратата, но… не можа да открие никаква следа от Бертучио край пристанището.
— Може би не е излязъл — помисли си Жамбо, обаче, не можа да повярва това.
Той трябваше да пренебрегне съдбата на приятеля си, понеже консуматорите го викаха от всички ъгли на кръчмата и не му оставяха време за дирене.
В действителност, Бертучио бе доведен до една малка стълба на кея, в подножието на която бе привързана една гондола.
Нейната форма му изглеждаше чудновата и съвсем различна от тази на обикновените лодки. Обаче това не възбуди подозрение у монаха.
Пиетро скочи пръв в лодката.
— Стъпвайте внимателно — каза Себастияно на монаха, подпомагайки го да слезе.
Себастияно влезе последен в лодката, отвърза въжето, което я придържаше към брега, и я отблъсна от последния с един удар на греблото.
Никой не бе свидетел на това тръгване. Никакъв шум, никаква глъчка не се издигна над спокойните и тъжни води.
В тихата нощ двамата моряци гребяха равномерно и без да говорят.
Тъмнината пречеше на монаха да забележи накъде отива лодката. Струваше му се, че тя е тръгнала, към големия проток, а за да достигне тръгващия за Анкона кораб, трябваше да тръгне в обратна посока.
Стори му се, че разпознава малкия остров Сан Лазаро, после пред него се появиха църквите на Венеция, чиито куполи бяха осветени от луната.
Той почувствува, че студена пот го избива.
— Света Богородице! — каза тихо. — Какво е това? Ние се връщаме на Пиацета.
— Спокойно, старче — отговори Себастияно. — Ние имаме една малка работа за уреждане в палата на дожовете. Вие сигурно не се страхувате от Съвета на тримата?
32. Племенницата на папата
От момента, когато Марио Маринели бе срещнал неочаквано при камбанолеяря красивата сеньорита Боргезе, едно чудно безпокойство измъчваше сърцето му.
Той не можеше да отпъди от себе си образа с искрящите очи, които го бяха погледнали така странно.
При връщането си на кораба той се зае да постави на задната му част един здрав винт и цяла една инсталация, от която неговите другари не разбираха нищо.
Но никой не посмя да зададе въпроси на началника. Всички се чувстваха спокойни, понеже той им бе обещал, че след няколко седмици ще предприемат работата, подготвена от него.
Също като другарите на Маринели, старият и опитен Жулио Верди не разбираше нищо от работата, която му беше поръчал мистериозният чужденец. Често той поклащаше посивялата си глава и прекъсваше работата си.
Тази камбана, снабдена с една мистериозна галерия във вътрешността, лишена от клепало, не можеше да служи за религиозна цел! Какъв чуден план си бе съчинил този богат джентълмен. И той прекъсна сериозно работата.
Тоя ден леярят прие посещението на племенницата на папата, която идеше пак, за да види изработването на камбаната, поръчана от нея за една църква в Рим.
Мадлена Боргез намери камбанолеяря замислен и потънал в дълбоки размишления. Но при вида на красивата дама челото му се проясни и той направи усилие да прикрие болката си.
— Дойдох да ви попитам как върви работата по новото ви произведение, майсторе? — запита тя с приятен и мелодичен глас.
— Работата, която работя с удоволствие, мадона, върви добре. Елате да видите! Леенето е привършено!
— Камбаната ми е готова? — извика Мадлена, чието лице светна от радост.
— Свършена и готова за изпращане в Рим — добави леярят. — Последвайте ме, ако обичате.
Старият работник отведе принцесата в голямата просторна зала, до входа на която грамадната камбана бе забита в земята, подкрепена със скеля наоколо.
При вида на това великолепно изобретение Мадлена изпита неописуема радост.
— Работата е достойна за майстора си, — извика тя.
