— Работата е безукорна — отговори Жулио Верди. — И аз съм щастлив, като си помисля, че с нейните силни и величествени звуци тя ще призовава вярващите към молитва.
— Майсторе Верди — каза благородната дама, — при моето пристигане бяхте много тъжен. Кажете ми, моля ви, причината за вашето безпокойство?
— Нали видяхте преди няколко дни чужденеца.
— Да, за когото ми казахте, че е мистериозен. Е, какво се е случило?
— Оставете ме да ви кажа всичко, мадона, и ще изпълня вашите съвети! Този чужденец ми поръча нещо, което ме изпълни със страх и ужас.
— С ужас? — каза тя живо заинтересувана. — Обяснете ми причината за вашата тъга.
— Елате да видите сама. Погледнете рисунката, която чужденецът е начертал върху пясъка с върха на сабята си. Погледнете от друга страна работата, която съм започнал за него. Аз не мога да продължа работата. Причината за това е, струва ми се, много нечестива.
Племенницата на папата разгледа рисунката и започнатата камбана:
— Имате право — каза тя. — Това е една чудна мистериозна работа. Обаче — продължи тя, без да забележи един млад човек, който бързо се отправяше от залива към работилницата на леяря, — обаче, в неговото лице не се забелязва престъпно, демонско намерение.
— Аз също се подведох по чара на този джентълмен. Трябва да ви заявя чистосърдечно, че не разбирам нищо от тази работа!
— Кажете ми — се обади Мадлена, — за какво му е тази камбана на благородния чужденец? Каква е целта на тази вътрешна галерия?
— Попитайте него самия, мадона — отговори камбанолеярят, посочвайки с поглед Марино, който се приближаваше. — Ето го!
Мадлена се обърна. Нейното хубаво лице се покри с лека червенина, когато видя внезапно младия човек, който й бе направил такова силно впечатление.
Марино също не можа да прикрие изненадата си, че намира при Верди красивата Мадлена.
Той се приближи, поздрави сеньоритата и леяря, после даде вид, че не желае да смущава разговора им.
Но Жулио Верди, напротив се обърна едновременно към Марио и Мадлена.
— Мадона, за нещастие, не мога да ви именувам и да ви представя джентълмена, който ми поръча тази мистериозна работа — каза той с един тон, почти предизвикателен.
— Позволете, сеньорита Боргез — каза тогава венецианецът, — да ви се представя. Наричам се Марино Маринели и ви моля да вярвате в моята искрена преданост!
Мадлена направи един студен и пълен с гордост поклон.
— Марино — каза тя с един глас не вече така мелодичен и приятен, а твърд и почти металически така да се каже. — Не е ли това едно име, което е прочуто във Венеция, едно име, което означава могъщество над морето! Не се ли наричаше така бившият дож?
— Точно така, сеньорита Боргез. Бившият дож, моят баща, се наричаше Марино Гримани!
Мадлена и Верди слушаха и наблюдаваха с жив интерес думите и жестовете на този чужденец, едновременно пълни с достойнство и естественост.
— И вие сте дошли тук, в Неапол за да поръчате една камбана? — попита племенницата на папата.
— Надявам се — отговори той, — че прочутият майстор, към когото имах чест да се обърна, е започнал вече поръчката! Една част от срока измина вече.
— Трябва да ви призная, сеньоре — подзе леярят треперещ, — трябва да знаете… Простете моята прямота. Аз не мога да излея тази камбана.
— Как, майсторе, вие сте чакали до днес да ми съобщите това! Говорете. Обяснете ми решението си!
— Извинете въпроса ми — прекъсна го Мадлена. — За каква цел ще служи тази камбана?
— Извинете ме, благородна сеньорита — отговори Маринели, че не мога да отговоря на въпроса ви. Извинете ме и не мислете, че този предмет ще служи за някоя лоша и несправедлива работа.
— Не мога да предполагам това от ваша страна!
— Благодаря искрено за думите ви — каза Марино, правейки поклон на Мадлена.
После, обръщайки се към леяря, каза:
— Разбирам, че вие сте си представили, че тази камбана може да служи за някоя безчестна цел, майсторе Верди. Давам ви дума, че сте се измамили! Аз не мога да ви разкрия целта, за която е определена. Достатъчно е да знаете, че аз след известно време ще ви я върна, за да я направите годна за някоя църква.
— Вярвам на думите ви — каза леярят. — Моята ръка отказваше да изпълни работата. Нещо безразсъдно ми казваше, че тази камбана е определена за някое светотатствено дело! Ще захвана работата. След няколко седмици ще мога да ви я предам готова.
Мадлена Боргез поздрави стария майстор и Марино, с намерение да се прибере в екипажа си, който я очакваше на известно разстояние.
Жулио Верди отговори учтиво на поздрава й.
— Позволявате ли, сеньорита, да ви придружа до колата? — попита Марино.
— Вие сте твърде галантен — каза тя, — обаче сте венецианец.
— Ако смея, сеньорита, венецианците се ползват с лошо име у вас? — попита Марино, като тръгна към колата от страна на красивата римлянка.
— Какво ще кажете — отговори тя, — ако ви призная, че мразя венецианците?
— В такъв случай аз ги съжалявам и същевременно им завиждам!
— Как, сеньоре, вие им завиждате?
— Да, заради чувството, което сте изпитвали към тях и което е предизвикало у вас омраза!
— Не ви разбирам — каза тя.
— Които мразят, сеньорита, са тия, които първо са обичали!
— Вашите думи са твърде загадъчни!
— Виждам, че ви разгневих. Нямах намерение…
— Вие трябва да ми дадете обяснение, а вече стигнахме до колата. Ако обичате, последната да ни следва, докато ми дадете тълкувание на думите си.
Марино поръча на слугата на сеньоритата да ги следва с колата на известно разстояние зад тях.
— Вие мразите венецианците — каза той, обръщайки се към Мадлена. — Тогава знайте, че и аз също мразя известно число от тях. Те са недостойни. Но повечето от тях са чужди на всякакъв заговор и не са горделиви. Не заслужават да ги смесваме с виновниците!
— Вие казвате, че завиждате на венецианците, понеже били предмет на моята омраза?
— Струва ми се, сеньорита, че да бъдеш мразен е по-желателно, отколкото да бъдеш безразличен?
Мадлена хвърли бърз поглед на младия човек, който вървеше край нея и чиито думи изглеждаха така естествени и така искрени.
— Това, което искате да кажете — отговори тя меко — е истина в някои случаи. Що се отнася до мене, мразя венецианците, понеже баща ми и чичо ми ми вдъхнаха това чувство. Лично аз нямам никаква причина да ги мразя или обичам.
— Камбаната — каза Маринели, — която Жулио Верди е излял за вас, е готова… Кога ще напуснете Неапол, сеньорита?
— След няколко седмици.
— И ще се върнете в Рим?
— Да, сеньоре, в свещения град… Неапол е един прекрасен град, но за мене Рим е по-хубав от Неапол и аз не желая никога да го напусна.
— Аз възнамерявам след известно време да ида там. Позволете ми още един въпрос. Не ви задържам повече. Ще мога ли да ви видя в Рим?
— Господине! — отговори Мадлена, която при тези думи издаде леко вълнение. — Не вярвайте, че ви се сърдя, макар че сте венецианец.
— Един венецианец, който ще има голяма нужда от някого, който в папското управление да се намеси в негова полза.
