отправи към вратата, за да излезе.
— Да не пристъпяш навън, Анунциата — й викна, издигайки пръста си в заплашителен жест. — За да не те намерят никога карабинерите, които те търсят навсякъде, това зависи главно от тебе. Никой, в противен случай, не ще може да те спаси. Не напущай стаята, чуваш ли?
Като каза това, тя тръгна, за да заеме своето обикновено място срещу стълбовете на катедрала Сан Марко.
Анунциата остана умислена в малката си стая. Тя мислеше за Марино и за думите, които бе произнесла старата Луала.
Момичето сключи ръце и започна да се моли.
Ако Бог не се съгласеше да й върне този, когото обича завинаги, за да изживее с него един щастлив живот, то поне да й позволи да умре заедно с обичния си.
Общата почивка в гроба й се струваше по за предпочитане, отколкото един самотен живот.
Тя придоби смелост, възвърна спокойствието си и се залови за работа с усърдие. Закърпи някои скъсани работи, постави в ред бедната стаичка: накъсо, изпълни всекидневната си работа с точност и усърдие, които толкова се харесваха на милостивата просякиня.
Едно единствено обещание, може би най-излишното, което старата жена изискваше от нея: обещанието да не напуща къщата, й се струваше невъзможно за изпълнение.
Всеки ден, при наближаването на вечерта, тя се чувстваше обзета от едно страшно безпокойство, от една непреодолима нужда да отиде на гроба на своя баща и да се помоли. Той бе смутен в покоя си и ковчегът му пренесен на острова на гробовете, запазен специално за мъртвите.
Веднъж, когато слънцето беше залязло, когато крилата на нощта се бяха разпрострели върху островния град, Анунциата не се колеба повече.
— Старата Луала — мислеше си тя, — не ще се върне скоро тази нощ и аз разполагам с време да отида на острова на гробовете.
Тя мина по малката стълбичка, която й позволяваше да излезе зад къщата, разгледа наоколо и, като не забеляза никого, слезе с пъргави и леки стъпки в старата лодка.
Островът на гробовете се намираше на север от Венеция. Девойката трябваше да тръгне по път, противоположен на този, който бе поела старицата.
Тя мина сега на дължина на канала де ла Фузина.
Тоя път бе обикновено твърде спокоен и почти пуст в този си час. Това обстоятелство бе приятно на Анунциата, която бе изпитала няколко предчувствия както вечерта, когато пресичаше тълпата гондоли в Големия канал.
Без да се бави, девойката отвърза лодката от стълба, за който бе привързана, и се отправи към ъгъла на Санта Марта. Тя достигна бързо една отстранена част от града, където се товареха големи кораби.
Пълно спокойствие царуваше там. Работата бе прекъсната на корабите и само няколко лодки се плъзгаха по спокойните води.
Анунциата проникна също в Големия канал, който пресичаше Венеция по цялото й протежение, и достигна до малкия остров Санта Киара. Лодките станаха по-многобройни. Лодката на Анунциата се отдалечи, а един лодкар пееше една тъжна баркарола.
Младото момиче неволно се унесе в тази мелодия, престана да гребе и се вслуша в беглите тонове, които се носеха над водите.
Малко по малко песента замря в далечината и Анунциата отново хвана греблата.
Единадесет часът още не бе ударил от камбанарията Сан Марко.
Тя достигна скоро до северната част на града и намери острова-гробище с неговите многобройни гробове и неговата малка църква, наричана Сан Мишел.
Стори й се, че различава в далечината, без да бъде напълно сигурна, една галера, осветена с факли.
После светлината изчезна.
— Това са последните ковчези — помисли си тя, — които пренасят от остров Сан Николо на острова на гробовете.
Пълна тишина царуваше наоколо. На широкото море за момент се появи една от ония платноходи, с които си служат жителите на остров Морано, разположен зад гробището, за да отидат в града, после изчезна внезапно като някоя сянка в морската тишина.
Анунциата видя пред себе си камбанарията на Сан Мишел, която даваше синкаво отражение на лунната светлина.
Недалече се издигаше един голям погребален паметник, обкръжен от кипариси, каквито растяха на острова-гробище.
Този храм на смъртта бе съграден от благородниците на Венеция и уреден с голям разкош. Вътрешността му, както и външността, бяха само от мраморни стени, украсени с релефи, статуи и други украшения.
Саркофазите, погребалните плочи и бюстове, които бяха поставени там, съперничеха по богатство и блясък.
Разкошните семейни гробници бяха така стари, че далечните прадеди, правени първи у тях, бяха погребани много на дълбоко.
Кипарисите с гъстите си сенки, равните редици от гъсти и непроницаеми храсти, между тях повечето шипки, които се срещаха на всяка крачка, всичко това даваше илюзия за един мъртвешки град с неговите улици и градини, който нощем мъртвите може би спохождаха.
Всред острова в съседство с църквата, се издигаха няколко малки стари къщи, където живееха клисарите, гробарите и неговите помощници.
Тия хора, натоварени да се грижат за гробовете на богатите, имаха жилищата си по-близо до последните, отколкото до гробовете на бедните.
Даже и в гробището мъртвите се деляха на бедни и богати. Едните, както другите, почиваха в една и съща земя, но техните гробове не бяха украсени.
Анунциата отправи гондолата си към оная част на острова, където предполагаше, че се намира гробът на баща й.
Брегът бе покрит с растителност и мъх. На едно място бе поставен един стълб за привързване на гондолите и до него няколко стъпала за изкачване на брега.
На известно разстояние се забелязваше една червеникава светлина, която проникваше между листата. Работниците работеха още при светлината на факлите.
Анунциата привърза лодката си и скочи нежно и грациозно на земята.
Тя проникна в острова, отправяйки се надясно от църквата, преминавайки между кипариси, мраморни ангели или гробища.
Скрита и закриляна от тъмната сянка на боровете, които следваха след кипарисите, девойката напредваше към прясно изкопаните гробове.
Но тъмнината бе толкова дълбока, че би било невъзможно да намери малката могила земя, представляваща последното жилище на стария Андрея, ако гробарите не бяха поставили в същия вид розите, които украсяваха гроба в остров Сан Николо, и малкия кръст с надпис: Андрея Фарсети.
Тя коленичи и започна да се моли. Нейното лице, осветено от един лъч на луната, изглеждаше като преобразено в красота. Очите й, полузатворени от страдание, оставяха да се претърколят няколко сълзи. Нежните й розови устни мълвяха молитва…
Струваше й се, че е заобиколена от една атмосфера на мир и религиозност… и при все това, съвсем близо до нея, наблюдаваше един неприятел, спотаен в гъсталака. Той очакваше момента, когато да се впусне върху своята красива жертва като някой хищник върху кроткото агънце.
Тя издигна очи, но не видя нищо. Нейната душа бе изцяло погълната от мисли за покойния й баща. Не подозираше никаква опасност.
Това бе дожът! Луиджи Гримани се бе скрил в храстите, близо до гроба на Андрея Фарсети.
Младата и невинна Анунциата бе дошла несъзнателно, за да стане плячка на дивата му страст.
Той изкусно я бе докарал в капана, карайки слугите си да осветлят една част на острова. Той я държеше този път и бе сигурен, че не ще му избяга.
Тя привърши молитвата си. Стана, хвърли последен поглед към обичния гроб, после се приготви да
