— Палатът на моя баща се издига върху Виа Порто дел Ричета. От прозорците се открива изглед към река Тибър и се вижда крепостта Сан Анге. Имате ли нужда от някоя препоръка, от някоя помощ, сеньор Марино?
— Да, благодаря, сеньорита. Не само като венецианец, а като… защитник на едно младо момиче, което само едно папско постановление може да освободи от един насилствен и недостоен съюз!
Мадлена изгледа своя събеседник с един проницателен поглед. Нейните очи блестяха в някакъв величествен огън. Тя не посмя да запита за името на това момиче, тъй като този въпрос й се виждаше нескромен. Не произнесе нито дума.
— Позволете ми — каза той, — да разчитам на вашата подкрепа и да видя, че не смятате работата ми за недостойна, сеньорита Боргез. Имате ли доверие — продължи Маринели — и обещавате ли ми да не ми задавате въпроси, нито да ми поставяте условия?
— Да, едно само — отговори тя. — Вие ще го приемете, сеньоре, понеже имам голяма вяра във вас. Ако дойдете в Рим и желаете да ми говорите, разговорът ни може да стане само в палата и в присъствието на моя баща. Неговото застъпничество, неговото благоволение, каквито и да бъдат, ще ви издействат всичко, каквото желаете.
— Венецианецът — отговори Маринели — ще ви бъде признателен, сеньорита. Вие сте много добра. Приемам вашето условие. Но оставете ме да ви кажа за кого искам вашата помощ; това е една от моите другарки от детинство, една красива и нежна девойка. Неприятелите ми са използвали отсъствието ми от Венеция, за да отправят срещу нещастната най-низки маневри и да я поставят в едно унизително положение.
— Как е името на младото момиче, за което ми говорите?
— Анунциата Фарсети, сеньорита. Не мога да ви открия днес всички нишки на тая история, всички причини и обстоятелства, които са ме съединили с това младо момиче.
Мадлена се почувства отново обзета от желанието да запита галантния венецианец: „Обичате ли Анунциата?…“ Но тя се сдържа и замълча.
— Има ли са дързостта — продължи Марино — да я омъжат за един човек, когото не е обичала никога! Тя е била принудена, заслепена, отвлечена. Това е един безподобен срам, сеньорита! — извика Марино и очите му пламнаха от гняв… Те са я приспали, отвели я до олтара в безчувствено състояние и я омъжили с един човек, когото нито е познавала, нито е обичала!
— Това е подлост. Това е едно чудовищно престъпление, сеньоре! — извика Мадлена. — Защо не се оплачете на вашия брат, дожа, и на великия съвет на Венеция, който е прочут със своето всемогъщество?
— Понеже престъпниците са много близки на тях и моята жалба ще бъде хвърлена на вятъра!
— Това е необикновено. Обаче, ако Анунциата е била хипнотизирана, нейният брак няма никаква стойност пред Бога и хората — каза Мадлена.
— Свещеникът я венчал без много церемонии. Тя била плътно забулена, движела се като кукла, но духовникът се измамил и не забелязал, че е венчал една хипнотизирана.
— Анунциата живее ли при мъжа, когото са й наложили?
— Не, сеньорита. Обаче, аз бях далеч от Венеция и не зная какво се е случило после. Неприятелите на Анунциата, които са и мои неприятели, разполагат, както вие казахте, с една незаконна власт и те са предприели всичко, за да открият убежището й и да я хвърлят в ръцете на този човек.
— Защо не отидете и вие във Венеция?
— Не мога. Часът не е настъпил още — каза Марино, чието лице се помрачи. — Този нетърпеливо очакван час ще дойде един ден, сеньорита. Но аз съм решил, за да затвърдя повече правата си, да замина за Рим преди да отида във Венеция. Там ще направя всичко, което може да се направи, за да се издейства едно окончателно анулиране на този брак. Аз ще успея, ако вашата подкрепа ми е осигурена, сеньорита.
— Вие сте се заели с едно великодушно дело, сеньор Марино; разчитайте на моята помощ и тази на моя баща — отговори Мадлена Боргез. — Аз ще бъда, която ще ви поздрави с добре дошли при вашето пристигане в Рим.
— Благодаря за вашето обещание, сеньорита, и позволете ми да целуна ръката ви!
Марино хвана нежните и грациозни пръсти на Мадлена, докосна ги с устните си, после изпрати благородната дама до колата й, помогна й да се качи в нея и й направи един последен комплимент.
Красивата римлянка успя да уталожи чувствата, които се бяха повдигнали в душата й, да удържи въпросите, да отпъди съмненията си и тя отговори на поздрава на венецианеца, който остана неподвижен с поглед към колата, която изчезна в далечината.
Марино Маринели се върна при леяря в края на определения срок. Той носеше дукатите. Верди бе привършил камбаната.
Набожният човек бе поставил върху една от стените на камбаната надпис с големи букви „С Бога!“
Марино го поздрави, изпита здравината на метала и констатира, че работата отговаряше на неговите желания и очаквания.
— Сеньорита Боргез взе ли камбаната, която бе поръчала? — попита той стареца.
— Да. Благородната сеньорита се завърна в Рим преди няколко дни и камбаната е на път за свещения град. Тя ми изказа искреното си желание да преуспеете във всички ваши планове.
— Благодаря ви много, майсторе! Аз ще я видя, трябва да я видя — извика Марино Маринели, обзет от въодушевление при спомена за очарователната Мадлена.
— След няколко дни венецианският кораб вдигна котва и пое пътя си на юг. Между островите Малта и Комино Маринели заповяда отново да свият платна и намери скоро подводната скала, за която Бенито Мадреселва му бе говорил.
33. Островът на гробовете
— Вашето безпокойство пак ви обзема, добра Луала, — каза Анунциата на старата просякиня на сутринта след нощната си разходка на остров Сан Николо. — Сигурно се е случило нещо неприятно.
— Не ме питай, Анунциата. Не минава ден, без да се извърши в палата на дожовете някое ужасно престъпление, отговори Луала. Проклети да бъдат Съветът на тримата и неговите шпиони.
— Вашият гняв ме ужасява. Някоя страшна опасност ни заплашва без съмнение — каза Анунциата, напредвайки към старата просякиня със сключени ръце. — Говорете, разкрийте ми душата си!
— Едно предчувствие ме измъчва, мое съкровище, и знаеш, че в подобен случай събитието го оправдава скоро. Не ще имам почивка, докато не се установи истината за този монах, знаеш го, немия монах, ту говорят, че е мъртъв, ту че е жив. Но ще дойде денят, когато ще се каже последната дума на тази афера — добави старата Луала, вземайки мантията си. — Познавам някого, който ще я каже.
— Не се издавайте с непредпазливи въпроси, добра Луала. Понеже всичко може да бъде загубено.
— Ха, ха! — разсмя се старата. — Аз да се издам? Знай, мое съкровище, че Луала е твърде хитра. Тя знае всички пътища и средства, всички допирни точки.
— А за Марино не си чувала да се говори? — попита младото момиче.
— Кой не говори за сина на дожа, Анунциата? Негърът вече отдавна е заминал. Ако съдбата е пожелала, той вече е освободил твоя Марино. Ах, този скъп Марино! Всички говорят за него на Риалто или на площада Сан Марко.
— Какво говорят, Луала?
— Едни казват, че той тръгнал към Венеция начело на значителни сили, за да си отмъсти. Други разправят, че е бил осъден на смърт и екзекутиран в Тулон.
— О, Боже мой!… Не, не, това е невъзможно! — прекъсна я Анунциата.
— Това не е нищо друго освен неоснователни слухове, мое съкровище! Даже някои вярват, че той бил тръгнал срещу пиратите на Риф. Съчинили са и една песен по този повод: един просяк я пее на моста на Риалто. Не искам да ти кажа, Анунциата, понеже сама не вярвам всички тия истории. Но не се безпокой, Анунциата, той скоро ще се върне и ти знаеш, че едно предчувствие на Луала струва колкото една хубава новина.
Анунциата си наведе почтено главата пред своята покровителка и остана замислена. Просякинята се
