същите опасности. — Не можете ли да ме свалите на някое по-близко място, някъде другаде на брега?
— Това е невъзможно! — отговори капитанът. — Този кораб, който принадлежи на Тадео Моро, управителя на Сан Марко, е тежко натоварен и не може да прави отклонение от пътя си.
— На управителя ли? — попита неволно Бертучио.
— Познавате ли го?
— Не, не — отговори той. — Съжалявам само, че трябва да отида във Венеция. Но аз не мога повече да ви задължавам след като ме спасихте и освободихте!
— Какво толкова се страхувате от Венеция, монахо? — запита капитанът.
— Това е твърде дълго пътешествие за мен — отговори Бертучио. — Аз съм стар, немощен. Силите ми ме напущат.
— О, да, вие сте за оплакване! Ще ви оставя да слезете в Маламоко — каза капитанът, искрено трогнат от вида на нещастния човек. — Може би ще намерите случай да тръгнете за Анкона.
Той му даде хляб и вино, за да се подкрепи.
Пътуването мина бързо и без инциденти. Малкият остров, станал малка черна точка на хоризонта, изчезна скоро в широкото море.
Бертучио се чувстваше неспокоен. Обаче той не желаеше да издава това. Корабът принадлежеше на един от неговите смъртни врагове, на един от престъпниците!
Ако Тадео Моро дойдеше да посрещне кораба, за да поздрави капитана, по случай щастливото му завръщане, Бертучио сигурно щеше да бъде познат и безвъзвратно загубен.
Той се надяваше, обаче, да стигнат Маламоко без опасности, да напусне кораба и благополучно да избяга. Седем дни по-късно корабът достигна пред лагуните. Бертучио едва сдържаше вълнението си.
Всеки момент гондолата на управителя можеше да се появи. Понеже пристигането на кораба бе вече сигнализирано, всемогъщият магистрат можеше да дойде на борда, за да поговори с капитана.
Но последният изглежда си спомни обещанието, дадено на монаха. Когато от кулата на Маламоко сигнализираха, той се обърна към Бертучио с думите:
— Обещах ви да ви сваля тук, но ако ви е приятно, ще ви оставим на борда до града.
— Това е много, капитане. Никога не ще мога да ви се отблагодаря за спасението ми от самотата. Не искам да злоупотребявам с добрината ви. Оставете ме да сляза тук. Ще ви бъда много благодарен.
Капитанът изпълни желанието му, като каза да спуснат една лодка в морето. Един моряк бе натоварен да отведе монаха на острова, като спре, колкото е възможно по-близо до Маламоко.
— Щом пристигнете там — каза капитанът, обръщайки се към божия служител, — вие не ще бъдете далеч от пристанището. Там можете да се осведомите дали днес заминава някой параход за Анкона.
Монахът, който изказа хиляди благодарности на капитана, се чувстваше изпълнен с радост при мисълта, че почти се беше спасил.
Той скочи в лодката, поздрави екипажа, после се отдалечи към острова Сан Николо, в южната част, където се издигаше кулата на Маламоко.
Щом лодката наближи брега, пазачът на кулата, който бе съгледал двамата души, слезе на брега.
— Един специален пратеник — каза той — е тръгнал вече за палата на управителите, за да уведоми благородния Тадео Моро за пристигането на неговия горд кораб… Я гледай! — извика той внезапно — вие сте имали пасажер?
— Да, ние взехме този монах на борда си през време на пътуването ни — отговори морякът. — Той желаеше да слезе тук.
— Защо не сте останали на парахода? — попита пазачът мнимия монах — управителят не ще ви направи никаква бележка.
— Имам основания да постъпвам така, — отговори Бертучио, скачайки на земята. — Желая, ако е възможно, да замина веднага за Анкона.
— За Анкона. В този град ли живеете?
— Не, но оттам ще се завърна в манастира си.
— Предайте поздравите ми на вашия капитан — каза фаропазачът на моряка. — Кажете му, че съм уведомил управителя за неговото пристигане във Венеция. Но какво виждам аз? Не може да се лъжа. Това е гондолата на управителя, който е излязъл от града, за да посрещне идващия кораб.
Бертучио се разтрепера. Той по чудо се бе спасил от опасността при бързото си тръгване.
Морякът направи прощален знак на пазача, тласна лодката си от брега и побърза да се върне на кораба си, понеже знаеше, че управителят, обикновено, раздава всеки път пари на всички от екипажа.
— Днес не ще можете да тръгнете за Анкона — каза тогава пазачът, обръщайки се към Бертучио. — Още тази сутрин, в ранни зори, два кораба заминаха в това направление.
— И кога мислите, че ще замине друг параход?
— Не мога да ви кажа. Но вие, сигурно, ще узнаете това в кръчмата на пристанището, където се събират множество моряци след свършването на работата си.
— За коя кръчма от пристанището говорите?
— „Чайката“. Тя е най-известната от всичките — каза пазачът и се завърна към кулата си.
— Благодаря! Благодаря! — извика Бертучио, който се отправи по направление към града.
Той се надяваше, че ще бъде на сигурност в Маламоко, понеже карабинерите и шпионите на инквизицията не идваха там.
В джоба си имаше няколко монети и се надяваше скоро да намери някой кораб, който тръгва за Анкона.
През това време, Тадео Моро, управителят, бе дошъл със своята гондола до кораба, който бе хвърлил котва близо до кулата.
След като бяха разменени обичайните поздравления, управителят се качи на борда, за да приеме един рапорт за пътуването. Рапортът го задоволи напълно.
Внезапно той забеляза лодката, която се връщаше към кораба. В първия момент управителят помисли, че се касае за някаква контрабанда.
Той скри своето недоверие и попита капитана защо е пуснал лодката в морето.
— За да отнесе на брега един беден стар монах, сеньоре — отговори капитанът. — Той желаеше да го свалим на брега преди пристигането ни във Венеция, за да продължи пътя си към Анкона.
— Към Анкона? — каза управителят учуден. — Той, значи, е бил доминиканец?
— Така изглежда — отговори, офицерът. — Той носеше едно старо черно расо.
— Той значи отива в манастира в Асколи?
— Тъй вярно, сеньоре.
— Но как ще се обясни присъствието му на кораба?
— То стана по един странен начин. Забелязахме тревожни сигнали на един малък пуст и необитаем остров. Помислихме, че се касае за корабокрушение, приближихме се и спасихме този монах от неговото тъжно отшелничество.
— Каква съдба го е довела на този остров?
— Неговият кораб, казва той, претърпял корабокрушение и вече няколко месеца монахът живеел на този остров, където вълните го изхвърлили.
— Не е ли глухоням този монах? — запита Тадео Моро.
— Съвсем не — отговори капитанът, — той чува ясно и говори с леснота. Той ни разказа, че всичките му другари загинали при нещастието и само той се е спасил.
— Не искал да отиде във Венеция… Само той се спасил… принадлежи към манастира в Асколи? — мърмореше управителят между зъбите си. — Всичко това ми изглежда твърде подозрително. Той не е бил ням. Всичко това ме кара да вярвам, че този корабокрушенец не е никой друг, а пътуващият монах от Венеция, който ни избегна и който се преструваше, че не може да говори.
— Не ми се сърдете — каза капитанът, изненадан, виждайки, че управителят се разгневява. — Аз смятах, че изпълнявам един човешки дълг.
— Не, драги капитане. Защо да ви се сърдя, че сте проявили съчувствие? Това, което ме разгневи, е, че не намерих този човек на борда. Щях да му задам няколко въпроса.
— Той сигурно не е далече в острова…
— За нещастие — отговори Тадео Моро, — той е имал време да се скрие в тълпата, която се трупа на
