Падна на колене и започна да се моли.
Дванадесет удара отзвъняха от камбанарията на малката църква, отстояща на известно разстояние в острова.
Анунциата беше като преобразена от страха. Очите й се бяха разширили и гледаха вторачено. Устните й, пръстите й трепереха.
Би могло да се повярва, че е полудяла. Изведнъж тя подскочи като обезумяла и се отправи към малките отвори на стената. Започна да вика за помощ и така силно, че ехото разнасяше гласа й далеч по вълните.
В пристъп на ярост, тя стисна юмруци, отърча до вратата и започна с голяма сила да удря по вратата, като че ли някой можеше да я чуе и да й даде помощ!
Анунциата изпусна един креслив вик.
Тя се почувства осъдена да умре от глад, живеейки всред мъртвите.
Нейните викове се губеха в нощта.
Ако на следния ден някой не се приближеше към гробницата, ако трябваше да прекара още една нощ, би била загубена.
Бледите й устни изпуснаха още един вик. Нещастницата, на границата на силите си, се повали и припадна.
34. Съкровището на Мадреселва
Венецианците бяха хвърлили котва между островите Малта и Комино.
Това бе при падането на нощта.
На моста не се намираше никой, освен Тонино, кормчията и Горо, негъра, който бе на стража тая нощ и обикаляше с една стара сабя в ръка.
Внезапно последният се спря пред Тонино, който бе седнал близо до кормилото и изглеждаше унесен в мечти.
— Господарят още не се е върнал от острова — каза негърът. — Той е сам, без придружвачи!
— Маринели е при великия майстор на рицарите от Малта — отговори Тонино.
— Тогава тримата рицари, които дойдоха на борда, са били изпратени от великия майстор? — запита негърът.
— Те са дошли — отговори Тонино, — от името на последния, за да узнаят нашите намерения. Обзалагам се, че те са повярвали, че имат работа с пирати от Риф, дегизирани като венецианци.
— О, рицарите са неприятели на пиратите! — извика Горо.
— Зная, Горо. Те са се заклели да изтребят разбойниците и пиратите.
— И господарят замина с тримата рицари?
— Да, за да обясни на великия им майстор своите планове, а така също да се запознае с него — отговори Тонино.
Горо хвърли поглед към средата на моста, където се намираше голямата камбана, привързана от всички страни.
— Господарят я показа на рицарите! — промълви той, сочейки с пръст предмета, който му се струваше мистериозен.
— Той им обясни също ролята, която от утре ще изпълнява камбаната! — допълни Тонино.
— От утре? — каза Горо изненадан. — О, добре, много добре, Тонино. — Чудноватото нещо ще напусне кораба! Казват, че голямата камбана…
Негърът, при тия думи, потрепера от страха пред мистериозната камбана.
— Имаш право, Горо — каза кормчията. — Тоя предмет изглежда зловещ и е малко приятен за гледане!
— Долу! Виж долу, Тонино! — извика негърът внезапно зарадван, показвайки една черна точка върху водата, която се приближаваше все повече. — Господарят, това е господарят!
— И аз вярвам това. Обаче, да предупредим сеньор Фалие!
Горо кимна с глава в знак на съгласие. После, навеждайки се към ухото на Тонино, каза:
— И сеньор Фалие, и Оргосо, и д’Артенай, всички хвалят господаря! О, господарят е като разгневен тигър, когато има опасност!
Казвайки това, негърът се усмихна, оставяйки да се видят чудно белите му зъби.
Той се отправи бързо към малката стълба, която водеше към кабината, и съобщи на Фалие, който се намираше там, заедно с една част от екипажа, че една лодка е сигнализирала приближаването си към кораба.
Фалие стана и последва негъра върху моста. Той се облегна с лакът на преградата и забеляза в лодката присъствието на двама гребци и трима мъже, които разговаряха с въодушевление. Последните бяха Марино Маринели и двама рицари от Малта.
— Всичко е минало благополучно — промълви Фалие, — понеже те разговарят помежду си като приятели.
Вече думите им се различаваха върху кораба.
— Моля ви, благородни джентълмени — казваше Маринели, — да предадете още веднъж на вашия велик майстор голямата ми благодарност за всички оказани ми добрини. Когато бъда в положение, ще направя всичко възможно, за да се покажа достоен за вашия великодушен прием и гостоприемството ви.
— Сбогом, сеньоре, му извикаха двамата рицари, които му отдадоха почест. На вашите услуги сме, когато имате нужда! Нека успехът да увенчае вашето дело.
Маринели стисна горещо ръцете на двамата малтийци и се изкачи бързо на моста, където Фалие, Горо и Тонино го посрещнаха радостно.
Марино отговори на техните поздрави, а след това направи последен прощален знак на двамата рицари, които се отправиха по направление към Малта.
— Всичко върви добре! — извика той, сияещ от радост и надежда. — Всички мъчнотии са отстранени. Утре, призори, ще започнем нашата работа. Тя се отнася до изваждането от водата на съкровището на моя другар по верига, Мадреселва. То е потънало на това място, където сме хвърлили котва. Това богатство ще ме направи могъщ и ще улесни успеха на нашата мисия! Хайде, да си отпочинем. Всички ще помогнем на чудната и мистериозна работа, за която ни беше нужна камбаната.
Първото раздвижване на въжето означава: „Стигнахме дъното!“ Второто, което следваше след първото, казваше: „Продължавайте, ние не сме още на точното място!“ Третото имаше тоя смисъл: „Издигнете и преместете апарата!“ Най-после, едно двойно дърпане на въжето означаваше: „Обратно към повърхността!“
Когато Марино видя изведнъж тъмни маси да се появяват под камбаната, сигнализира на приятелите си, чрез едно раздвижване на въжето да преустановят спускането.
С помощта на един специален прът опита дъното. Пясък, водорасли, няколко камъка и малки рибки — това бе всичко, което откри.
— Дайте втория сигнал — заповяда Марино на д’Артенай.
Последният го послуша и камбаната се премести по-настрана. Един силен звук се чу. Апаратът се бе ударил в един предмет с големи размери, който лежеше на дъното на водата.
Д’Артенай не можа да сдържи един вик на изненада. Марино, по-спокоен, по-господар на себе си, го спря.
— Ние не знаем още нищо — каза той. Може би сме срещнали пред нас някоя грамадна скала… Дайте третият сигнал!
Д’Артенай дръпна въжето по условния начин и камбаната се издигна на няколко стъпки.
— Стой! — изкомандва Маринели, който внезапно забеляза пред себе си, през долното отвърстие, части от кораба на Мадреселва. — Ние го намерихме.
