зловещи в същото време здания.
От площада Сан Марко се разнесоха странни шумове. Би казал човек, че група дърводелци работеше на площада, осветен от факлите.
Внезапно една гондола се появи по Големия канал, но скоро навлезе в един малък напречен канал.
След няколко минути ладията спря пред една твърде стара къща, подобна на някой палат, датираща сигурно от някой далечен век.
— Почакай ме тук — каза един човек, който се показа изпод покрива на гондолата, на лодкаря.
— О, сеньоре! — отговори последният с треперещ глас. — Аз съм баща на семейство. Кой ще ме осигури, че тук не става нещо ужасно! Аз трябва да се грижа за жена си и децата си!
— Човече, не бъди страхливец.
— Бог да ме пази — отговори гондолиерът, молещ се, — но само дяволът може да обитава в тази къща! Да се върнем, сеньоре! Може да мине някоя друга гондола по-късно. Повикайте нея!
— Стига! — подзе чужденецът с глас, свикнал да заповядва. — Остани тук! Вземи тия пари.
При вида на треперещия уплашен гондолиер, той не можа да сдържи една иронична усмивка.
— Моли се колкото си искаш! — продължи той. — Лошите духове не ще ти сторят никакво зло.
— Добре, съгласявам се — промълви гондолиерът. Той постави златните монети в джоба си, като се чудеше дали непознатият не съжалява за щедростта си.
— Влезе в къщата — му каза той, — нека света Богородица да ви закриля!
Чужденецът с голяма сръчност се изкачи по малката стълба, която водеше към вратата и почука със закачения на вратата чук, едно чудновато парче желязо с фантастична форма.
След кратко очакване някой дойде да отвори. Появи се една фигура, която държеше лампа в ръка и изглеждаше така грозна, че гондолиерът започна да мърмори молитви и да проклина дявола.
Чужденецът влезе веднага в коридора.
— Твоят господар още ли е буден? — запита той джуджето.
— Да, — отговори последното, — но господинът пристигна твърде късно. В подобен час господарят ми не обича да го безпокоят.
— Отведи ме при него. Ще заплатя добре. Ето, вземи тия пари.
И казвайки това, нетърпеливият непознат постави една златна монета в ръката на джуджето, което направи радостна гримаса.
Джуджето стана по-любезно, отведе късния посетител по дължината на една стара стълба, после двамата тръгнаха през един лабиринт от полупразни и със зловещ изглед стаи.
Те достигнаха най-сетне една голяма стая, където господарят на къщата, човек страшен за страхливите хора, четеше стари книги. Това бе един от ония гадатели, които изобилстваха през тази епоха в големите градове на Европа. Той бе лекар и магьосник едновременно.
Обстановката на тази стая даваше да се разбере, че нейният обитател се занимава с окултните науки. Там имаше чудни предмети, етажерки, покрити с разни течности и карти, изпълнени с разни кабалистични знаци.
Старецът стана бавно от стола си.
— Какво желае господинът? — попита той с мрачен тон.
— Сами ли сме? — прекъсна го посетителят.
— Аз не виждам никого, който би могъл да подслушва нашите думи — отговори сухо астрологът.
Чужденецът взе един стол, седна съвсем близо до стареца и му показа с един недвусмислен жест една добре напълнена кесия.
— Какво желаете? — попита гадателят, чиито очи алчно блеснаха.
Неговият събеседник тогава му каза няколко думи на ухото, толкова ниско, че да не могат да бъдат чути от никакъв друг свидетел.
Внезапно старецът подскочи.
— Не, не — извика той, ужасен. — Това е абсолютно невъзможно. Наистина, близо съм до гроба, но не желая да умра преди определения час.
— Помислете си — каза чужденецът, — това злато.
— Да ми обещаете и всички съкровища на земята, пак ще ви кажа не. Господине, вие искате невъзможното. Не мога да ви помогна!
— Е, добре, но аз държа за невъзможното — каза енергично чужденецът. — Трябва да зная мислите на този затворник. От неговото свидетелстване зависи животът на много хора!
Старият магьосник се замисли. Внезапно той стана и отвори едно чекмедже, пълно със стари ръкописи. Взе един от тях: един стар, наполовина прогнил от влагата и времето, който сега бе придобил голяма цена.
— Това наистина е от Параселс — каза старецът с важен глас. — Това е едно копие от самия него, от прочутите му произведения. Прочетете тази страница — прибави той, показвайки ръкописа на чужденеца. — Срещнах една твърде оригинална мисъл: „Живеещият, — казва той — не можа да говори, но мъртвият ще заговори по един начин, който му е лесен.“
Непознатият хвърли върху старата книга един боязлив поглед, в който личеше дълбоко уважение към произведението на прочутия мъдрец, починал много отдавна.
Бавно той започна да чете. Понякога очите му оставаха втренчени и широко отворени. Той трепереше с цялото си тяло.
— Вие имате право — каза той на стареца, който го гледаше с безпокойство. — Да, живият не е вече достъпен; тогава мъртвият ще ни даде сведенията, които първият ни отказва! Вземете, старче!
Чужденецът постави една шепа златни монети в ръката на гадателя.
— Действайте според наставленията на Параселс — каза старият човек, вземайки златото. — Има хора, които се надсмиват над него, но аз узнах, че той е мъдър и умен!
— Надявам се, че ние ще успеем — отговори чужденецът с тъжен и тържествен тон. — Това е последното средство, което ни остава, за да открием истината!
След няколко минути джуджето влезе. То отведе посетителя до края на канала, където, преизпълнен със страх, гондолиерът го очакваше.
Виждайки да се завръща неговият клиент, той се прекръсти. Може би и той също да е някой магьосник, мислеше си суеверният лодкар.
— Към Лидо! — изкомандва рязко чужденецът.
Гондолата се заплъзга по водите, които тъмнината бе направила черни, и стигна скоро в Лидо.
Като че ли загадъчният пътешественик бе очакван там. Едва що бе поставил крака си на земята и един човек, загърнат в голяма мантия, дойде до него и му пошепна нещо тихо на ухото.
После двамата тръгнаха с бързи крачки, докато гондолиерът отдалечаваше лодката си от кея и изчезваше в нощта.
Преди още слънцето да бе се показало на хоризонта, големият площад Сан Марко се оживяваше все повече и повече.
От всички страни прииждаха мъже, жени, деца и се отправяха към Пиацета. Едно зрелище ги очакваше, едно зрелище, от което венецианците отдавна бяха лишени. За първи път от много години насам една смъртна присъда щеше да се извърши над спокойните води на канала Орфано. Площадът Сан Марко щеше да послужи за театър на една публика и открито изпълнена екзекуция.
През нощта палачите на инквизицията, с черни маски, бяха поставили ешафода между двете колони от червен мрамор, които се издигаха пред палата на дожовете. Той беше чер и представляваше ужасен контраст с мраморната белина на дъгообразния свод и другите колонади.
— Всички предвиждаха екзекуцията, която се очакваше. Инквизицията, вярна на своите обичаи, не бе съобщила нищо за решението си на народа. Тя бе приготвила всичко през нощта, без да види или чуе някой.
Лодкарите, търговците, рибарите, прииждащи на тълпи, в часа, когато трябваше да започнат работата си, гледаха учудено малката естрада, тапицирана в черно, и покрития пън, поставен до нея.
Един войник от арсенала се разхождаше на няколко крачки от зловещия апарат. Той бе мълчалив, с мрачен поглед.
Вечерта, на това същото място една нова жертва трябваше да падне под брадвата на Бурони, палача
