на Съвета на тримата.
Тяхното решение не бе още обявено. Чак по обяд управителят на Сан Марко щеше да съобщи на народа, от стъпалата на палата на дожовете между двете колони от червен мрамор, името и занятието на осъдения.
Но хората бяха неумолими. Те се тълпяха все по-близо до зловещото място, за да могат да видят по- добре.
Войникът продължаваше да мълчи и обръщаше гръб на тези, които се опитваха да го разпитат.
Но не бе само любопитството, което вълнуваше този народ. Мнозина изглеждаха мрачни и тъжни при вида на ешафода. Тяхното недоволство се разбираше ясно. Страшният съвет на тримата убиваше всички, които му изглеждаха подозрителни. Дожът Луиджи Гримани, зловещият носител на дожската корона, не бе по-малко мразен. Разказваше се, че упражнявал насилие над момичета, които му изглеждали красиви, и ги вкарвал в палата. Казваха даже, че бил извършил покушение срещу живота на баща си, за да се покачи върху трона.
Дожът се виждаше твърде рядко. Той не се появяваше пред очите на народа, понеже всички го смятаха отговорен за терора, който тегнеше над републиката.
Проклинаха го, но се пазеха да говорят високо. Кой бе сигурен, че няма да бъде подслушан от някой полицай или шпионин на палата? Управителите и сенатът ги бяха разпратили навсякъде.
По това време, когато управляваше великият съвет, двама управители постоянно се намираха пред кулата в средата на площада, заедно с около двеста войници, въоръжени до зъби.
При най-малкия признак на вълнение тия двама чиновници, на които Съветът на тримата бе дал право за свободно действие, нямаше да се поколебаят да опразнят площада чрез войниците.
В такъв случай би им било изпратено едно двойно число войници, за да ги подпомогнат.
Нещастникът, който би изпуснал някоя непредпазлива дума, биваше арестуван тайно поради рапорта на някой шпионин.
Такива бяха методите на управление, които позволяваха на кървавия съд да управлява в пълна сигурност над вълнуващия се народ.
По обяд, действително, се появи Тадео Моро, управител на Сан Марко. Носеше тъмночервена мантия, както протоколът изискваше, спря се между двете колони от червен мрамор.
Едно многобройно число слуги го придружаваше. Силвио Зиани, старшият началник на карабинерите, бе на заден план, придружен от своите секретари.
В този момент двама глашатаи, държащи сребърни тръби, и секретарят на инквизицията, който държеше една запалена свещ, напредваха към Тадео Моро.
Тръбите засвириха. Управителят на Сан Марко извести тържествено на събралия се народ, че дожът и великият съвет са признали астролога Ауромето за виновен в магьосничество и са го осъдили на публична смърт от ръцете на палача, върху ешафода пред палата на дожовете.
Маскираният секретар на инквизицията се приближи и покланяйки се, издигна запалената свещ пред него.
— В името на великия съвет на републиката — извика управителят, угасяйки пламъка на вощеницата, — животът на осъдения ще угасне по същия начин.
Церемонията по обявяването на присъдата бе свършена. Тадео Моро, Силвио Зиани и техните помощници се оттеглиха.
Тълпата, събрана на площада Сан Марко и на Пиацета, се вълнуваше като водата на море. Задаваха се полугласни въпроси. Отговорите се произнасяха ниско. Всичко това мърморене и шепнене наподобяваше шума на вълните.
Хората се тълпяха на гъсти маси към ешафода. Всеки се стремеше да си намери по-добро място за наблюдаване на екзекуцията.
Прозорците и покривите на близките къщи бяха заети от любопитни зрители.
Погледнат от височината на Кампанилата големият площад изглеждаше на грамаден мравуняк.
Близо до стъпалата на палата на дожовете стоеше старата просякиня от църквата Сан Марко.
Настрана от нея един продавач на птици, с червендалесто лице, бе поставил кафеза си. Вътре се намираха гъски и патици, любимото ядене на венецианците. Този дебел човек, с весела физиономия, имаше един интересен прякор. Наричаха го Папалардо, което означаваше едновременно лицемер и лакомник.
Наблизо до него бе застанала по една случайност една бъбрива и познавана от всички жена, Фросина, старата слугиня на оръжейния майстор Илюзо, който имаше богата клиентела.
— Така е както ви казах — му викаше в този момент слугинята със снишен глас. — Той се е дегизирал като монах! Не знаете ли историята на този магьосник, който правеше черна магия и четеше бъдещето по звездите? Този магьосник, който живееше някога там горе, близо до моста Риалто?
— Ха, ха, ха! — разсмя се Луала. — Аз често съм чувала да се говори за него.
— Той можел изведнъж да изчезва, — добави слугинята. — Никой не е знаел как става това!
— Хайде стига, Фросина — каза старата просякиня. — Тия, които са там горе, го знаят добре — каза тя, показвайки с костеливите си пръсти прозорците на инквизицията. — Ха, ха, ха! Попитайте ги тях! Те хвърлиха някога астролога в Орфано. Никой не знае по-добре от мене. Да, хвърлиха го от Моста на въздишките в канала Орфано!
— Какво говорите, Луала? — попита търговецът на птици, който изглеждаше твърде изненадан.
— Можете да ми вярвате, Папалардо — отговори старицата с убедителен тон. Хвърлиха го в Орфано, в черния Орфано!
— Вярвам ви, щом вие ми казвате. Вие знаете всичко.
— Това е истина — каза на свой ред слугинята на оръжейния майстор, която на драго сърце разказваше всички новини, които узнаваше от разговорите, които се водеха при нейния господар. — Вярвам, че той е бил хвърлен в Орфано, но кой знае, дали не се е спасил с помощта на своята магия?
— Ха, ха, ха! — разсмя се старицата. — Това е възможно. Но те, значи, пак са го намерили и сега искат да го докарат на ешафода, за да бъдат сигурни този път, че са го убили.
— Каква забъркана работа. На мене всичко ми е тъмно — каза Папалардо.
Фросина бе твърде щастлива, че бе намерила тук хора, които да я слушат.
— Това не е всичко — каза тя със снишен глас и с един мистериозен тон. — Ако ви кажа всичко, което зная, вие ще останете с отворени уста!
И наистина, лакомият Папалардо имаше естествено зинала уста, която предаваше на лицето му изражение на наивност.
— Разкажи ни какво знаеш, добра Фросино — каза търговецът на птици.
Просякинята, за да бъде сигурна, че не ще пропусне нито една дума, пъхна главата си, с чело, покрито с бръчки и закривен нос, между Фросина и Папалардо.
— Знаете ли нещо за един истински ням монах? — попита със снишен глас слугинята на оръжейния майстор.
Старата просякиня кимна с глава.
— Да, да — отговори Папалардо. — Вие сигурно знаете това, Луала! Един монах, казват станал невидим в къщата на астролога!
— Точно така. Е как ви изглежда това? — продължи Фросина. — Много хора са си блъскали главата, без да разберат нищо. Никой от тях не се е усъмнил, че немият монах и астрологът не са друго, освен едно и също лице.
Папалардо, изумен, закърши ръце.
— Това е невъзможно, невероятно е — каза той съвсем ниско. — О, Свети Марко, какви чудни неща стават на света.
— Това още не е всичко, — прибави слугинята.
— Да, това, което разказвате е добре съчинено — намеси се старата просякиня. — Обаче, работата в Орфано винаги е тъмна; даже ония господа и люде, които седят там горе, мислят, че са открили всичко.
— Да, вие имате право, Луала. За този, който е в Орфано, нищо не е ясно — потвърди Папалардо, който на драго сърце обичаше да поддържа мислите на другите.
— Монахът и магьосникът са били една и съща личност. Полицаите, които са претърсили къщата,
