— Благодаря! Вземете кесията! — отговори чужденецът, давайки на палача пълна със злато кесия в замяна на главата на Бертучио.
Той скри последната под мантията си, слезе бързо от стъпалата, последван от другаря си, и изчезна в още оживената нощ, докато помощниците на палача затваряха ковчега, за да го натоварят на една количка и го отнесат в дома на шефа си.
Там ковчегът бе натоварен на една лодка и изпратен на острова на гробовете, където трябваше да го заровят в един предварително приготвен гроб.
Когато помощниците на Бурони пристигнаха след няколко часа на острова-гробище, за да изпълнят последната си длъжност, срещнаха двамата чужденци, които ги очакваха.
Този, който бе купил главата на осъдения, я извади изпод мантията си, покрита в черно платно, и се отправи към слугите.
— Отворете ковчега! — заповяда той. — Ще ви възнаградя за това.
Двамата мъже го послушаха, без да знаят кой е този човек, който им заповядваше. Последният постави главата над тялото с благоговейно движение, после затвори ковчега, който бе спуснат в гроба.
Докато слугите на палача и един помощник на гробаря хвърляха пръст върху ковчега, двамата непознати останаха близо до гроба, мълвейки тиха молитва.
Щом работата беше свършена, елегантният чужденец, който изглеждаше баснословно богат, даде на всеки от тримата мъже много златни монети.
Учудени и зарадвани, работниците съзерцаваха при светлината на луната монетите, които блестяха, докато в това време двамата непознати се отдалечаваха мълчаливи, минавайки под тъмните кипариси и борчетата на острова.
36. Освобождението
Вечерта, когато Анунциата, въпреки поръките на старата Луала, бе напуснала тайно нейното жилище, за да отиде на гроба на баща си. Просякинята се чувстваше обзета от едно странно безпокойство.
Тя стана по-рано, отколкото обикновено, от стъпалото, където сядаше всеки ден пред църквата, и се отправи, клатушкайки се, с наведена глава, към жилището си.
— Предчувствам, че някакво нещастие ще се случи — каза си тя. — О, Света Богородице, нямам нито минута почивка?
На площада Сан Марко цереше още голямо оживление. През горещината венецианците обичаха да напущат къщите си вечер, за да подишат чистия нощен въздух.
Старата просякиня слезе по стъпалата до брега и се приготви да тръгне по обикновения си път край водата, когато изненадата я прикова на мястото й.
Една голяма гондола се приближаваше. Бе осветена с факли, които моряците държаха в ръце.
— Да видим — каза тя ниско, протягайки глава напред, за да разгледа по-добре лодката.
— Това е дожът! Да бъда проклета, ако не е той! — извика тя с висок глас. — Да, това е той! Той се връща сам със слугите си от една нощна разходка. Но, изглежда, като че ли има нещо в неговата гондола? Не, няма нищо. Дожът е намръщен, погледът му е мрачен. Къде ли е ходил в един такъв късен час, без свита, Луиджи с червената брада, който мрази доброто и отказва да го извърши? Кой знае дали не е намерил следите на моята Анунциата. Не, това е невъзможно! Той не иде от същата посока.
Старата продължи пътя си. Нейното безпокойство се бе увеличило. Трябваше да знае дали наистина не се е случило нещо на нейното съкровище, което пазеше и закриляше за благородния Марино.
Беше минало полунощ, когато тя достигна най-сетне до жилището си. Всичко наоколо бе спокойно и пусто.
Тя отвори вратата предпазливо, за да не разбуди Анунциата, която сигурно спеше, и влезе в стаята с тихи стъпки.
Луала подири пипнешком леглото на младото момиче. Изненадана бе, че не чува нейното дишане. Тя попипа с костеливата си ръка леглото й…
Старата просякиня се разтрепера. Анунциата липсваше!
— Света Богородице, какво се е случило? — извика тя ужасена. — Анунциата говори, отговори ми, къде си?
Но никакъв глас не отговори.
Луала отвори тогава вратата на стаята и извика името на своето протеже в коридора на къщата и в стаята, намираща се в горния етаж. Всичко бе напразно!
Нещастната, обзета от смъртен страх, слезе в долната стая. Тя намери всичко в ред и никаква следа не отбелязваше някое необикновено събитие.
Внезапно Луала застана на мястото си. Съобщението, афиширано пред палата на управителя й, дойде на ум.
Гробовете на остров Сан Николо! Анунциата сигурно е поискала да узнае по какъв начин е изпълнена наредбата и е излязла, пренебрегвайки поръките на своята покровителка.
Тя отвори вратата, която бе на задната стена на къщата, водеща към канала.
Гондолата бе изчезнала! Никакво съмнение не можеше да съществува. Анунциата не бе устояла на обещанието си и бе избягала, възползвана от тъмнината.
Просякинята изпусна задавен вик. Тя си спомни за дожа, когото бе видяла да минава през канала. Всякакви мисли се появиха във въображението й, няколко охкания се изтръгнаха от гърлото й.
За момент усещаше, че не знае какво да прави.
Изведнъж взе решение. Тя разбра, че трябва да действа бързо и поиска да се увери веднага дали нейните предчувствия ще се оправдаят.
Безполезно беше да я очакват. Анунциата вече се връщаше, ако не й се е случило нещо.
Луала се ослуша. Една камбана в далечината съобщаваше един часа сутринта.
— Заминала е сигурно за острова на гробищата — каза тя, — но кой може да е казал за преместването на мъртвите от гробището на остров Сан Николо? Може би тя е излизала в града… Не, това е невъзможно. Тя бе твърде загрижена и тъжна през последните дни! Отишла е да търси гроба на стария Андрея! Но как в моята бързина не се съобразих да взема друга гондола?
Старата просякиня остана замислена… Какво да прави? Тя бързо премина през къщата и отърча до брега на канала. Тръгна покрай него, дирейки с очи някоя лодка, привързана за едно колче на брега.
Превъзмогвайки старческата си немощ, тя направи усилия и като притегли лодката по-близо до брега, успя да се качи в нея.
За щастие, вътре се намираше едно гребло, скрито до една от стените на лодката.
Луала призова на помощ някогашната си сръчност, но, желаеща да избегне голямата умора, тя постави греблото като кормило и стана права, вместо да гребе седнала, с двете ръце.
Тя пое по същия път, по който Анунциата бе тръгнала вечерта. Зави край Марсово поле и се отправи на север. Един вътрешен глас й казваше, че тя сигурно ще намери своето съкровище на острова на гробовете.
В случай, че не я видеше там, щеше да я търси на остров Сан Николо.
Нещастната употреби една енергия, която никой не би могъл да предполага у нея. Тя управляваше кормилото така твърдо и така правилно, че преди да измине един час забеляза тъмните очертания на острова-гробище.
Страхът, който я бе обзел изцяло, страхът, че Анунциата се намира в опасност, бе увеличил силите й.
Тя прекара няколко минути в размишления. Ако Анунциата, си каза тя, е дошла наистина на острова на гробовете, би трябвало отдавна да се върне. Обаче, ако е била позната, проследена, ако дожът я е видял, бе загубена за старата просякиня и за Марино. В такъв случай слугите от палата отдавна са я отвлекли със сила и затворили.
В момента, когато Луала правеше това предположение, гневен блясък премина през очите й.
Тя се приближи до острова. Дълбока тишина и гъста тъмнина царяха наоколо.
Внезапно Луала се ослуша и нейната ръка отпусна греблото. Погледна на всички страни, видимо ужасена.
