Един сърцераздирателен вик се бе разнесъл глухо, като че излизащ от гроб над вълните.
Откъде можеха да идат тези тъжни охкания?
Старата просякиня тури ръка зад ухото си, за да чува по-добре. Лодката се намираше сега съвсем близо до острова.
Наново, същият вик, тъжен и мъчителен, се разнесе!
Старицата, сама в нощта пред погребалния остров, почувства студени тръпки да полазват по тялото й. Дали това беше някой мним мъртвец, погребан жив, който се оплакваше за ужасната си съдба?
Часът на духовете бе изминал отдавна. Скоро слънцето щеше да окъпе с пурпур хоризонта чрез лъчите си.
Старата Луала, която, поради своя начин на живот, отдавна бе прогонила от себе си това, което се нарича страх, не се уплаши. Тя даде още няколко удара с кормилото, решена да слезе на острова, за да търси Анунциата.
Пристигайки на брега, тя внезапно забеляза на няколко крачки от мястото, където беше стъпила… една гондола. Отначало помисли, че това е лодката на клисаря на малката църква. После позна старата лодка, която обикновено стоеше привързана зад къщата й.
Не можа да сдържи един радостен вик. Най-сетне бе намерила истинска следа! Анунциата бе дошла на острова на гробовете. Тя се намираше още тук, ако не е паднала вече в ръцете на своите неприятели.
Старата Луала си спомни тогава, че не бе видяла нищо в гондолата на дожа. Тя бе видяла добре, че Луиджи не бе придружен от Анунциата.
Тя стъпи на земята, привърза лодката си и проникна между боровете.
В този момент същото охкане достигна до ушите й. Различи, че то идеше от гробниците.
Просякинята застана за момент нерешителна, после повика полугласно името на Анунциата…
Никакъв отговор не се чу. Дълбоко и тържествено мълчание царуваше върху острова на мъртвите.
На изток денят започваше, но тъмнината бе още гъста между надгробните паметници и боровите горички.
Луала направи няколко крачки по посока към гробницата, после се ослуша.
— Анунциата! — извика тя с по-ясен глас. — Анунциата, отговори ми!
Нищо не се движеше край нея. Луала стана по-неспокойна.
Тя се приближи до гробницата и различи едно стенание.
— Анунциата сигурно е ранена или й е лошо — помисли бедната жена.
Нейните мисли отново станаха по-безпокойни и по-мъчителни.
— Света Богородичке, имай милост! — мърмореше старицата. — Кой ли стене там?…
Тя се приближи до предната страна на гробницата и прилепи ухото си до разни места на стената.
Най-сетне успя да открие точно откъде идеха стенанията.
— Анунциата! — извика тя. — Дай ми знак за твоето присъствие, Анунциата!
Тя се ослуша с по-голямо внимание. Стори й се, че охканията стават по-глухи.
— На помощ! — разнесе се слаб глас от вътрешността на гробницата.
Старата просякиня със засилено безпокойство хвана бравата на голямата желязна врата и я заблъска с отчаяна сила… Най-сетне вратата отстъпи.
Луала обгърна с поглед през образувалия се отвор ужасната и мрачна зала, откъдето се разнасяше една миризма на гнило.
— Анунциата! — извика тя.
Охканията се чуваха още по-слабо.
— Елата, елате! — чу Луала да се вика съвсем близо до нея.
Действително просякинята наведе очите си и забеляза едно тяло на пода.
Обзета от радост за това откритие, тя вдигна ръце към небето, после се хвърли към лежащото човешко същество, което лежеше, без да може да стане.
— Спасете ме, имайте милост към мене. Отведете ме далеч от това място! — въздъхна Анунциата със слаб глас.
Тя трепереше с цялото си тяло. Ужасът и страхът като че ли бяха парализирали членовете й.
— Небето да бъде благословено! — извика просякинята, която бе коленичила до нея.
— Виж, Анунциата! Аз ще те върна наново към живота. Аз те намерих!
— Той ме преследва… Видяхте ли го, дожа? — запита младото момиче, което се прилепи към старата жена, която бе негова спасителка.
— Той е далеч, успокой се! Не ще те намери!
— Да замина оттук, твърде бързо да замина — каза Анунциата задъхана, с поглед втренчен към дъното на гробницата.
— Ела, никой не ще ни види навън. Да излезем без страх и да се приберем в нашето жилище, Анунциата!
— Уви, да се върнем във вашата къща, аз съм твърде слаба. Колко е ужасно тук!
— Не се страхувай! Мъртвите почиват и никой не ще ни стори зло, нито на тебе, нито на мене!
— Мъртвите… — произнесе младото момиче. — Те се въртяха около мене в техните дълги бели ризи. Това е ужасно, Луала, ужасно!
Старата жена помогна на Анунциата, която още трепереше, да стане и да излезе от гробницата.
Бедното момиче беше в едно състояние на извънредна слабост. Неговото изморено тяло отказваше да извърши и най-малките движения.
Внезапно тя бе обзета от трескави тръпки. Тя се остави да бъде извлечена вън от просякинята, която при вида на нейните конвулсивни движения, бледното от ужас лице, широко отворените й очи също почувства страх.
И двете, едната влачейки другата, изчезнаха бързо в тъмнината под дърветата.
От брега на острова небето се виждаше по-ясно. Утринната светлина, тази светлина, която не беше още зората и която предшестваше първите лъчи на слънцето, гонеше вече сенките на нощта.
— Ела, качи се в моята гондола — каза просякинята на своето протеже, помагайки й да стъпи в нея.
После тя привърза старата лодка към другата, за да ги отведат и двете.
Анунциата се настани върху пейката и с неспокоен поглед огледа морето наоколо, без да помогне на старата Луала да движи греблото, без да успее да прогони от духа си спомена за своите преследвачи.
Просякинята, покъртена от състоянието на младата си другарка, въздишаше и продължаваше да гребе.
— Какво ще стане с нас? — мърмореше си тя. — Ето че Анунциата се е разболяла!
Малко по малко слънцето се издигна. Смелата стара жена достигна най-сетне не без мъка до колибата си.
Тя постави младото момиче на едно легло, после отведе едната гондола и я завърза за колчето, откъдето я бе отвързала.
Когато тя се завърна в жилището си, намери Анунциата изпаднала в един укрепителен сън. И тя също си легна.
Но скоро пак се пробуди. Анунциата спеше още, когато тя излезе от жилището си, за да заеме както всеки ден мястото си на площад Сан Марко.
При приближаването на вечерта, Луала отново бе обзета от голямо безпокойство. Тогава, обаче, беше най-работния й час.
Тя се приготви да се прибере по-рано, отколкото обикновено. Клатушкайки се, тя пое пътя към колибата си.
Бе още близо до стъпалата на реката, когато чу внезапно зад себе си шума на една препирня. Спорещите сигурно бяха някои гондолиери.
Старата просякиня се ослуша. Тя действително имаше навик да вижда и да чува всичко, което ставаше около нея. Често бе успявала да се намеси в някоя остра караница и да предотврати проливането на кръв между лодкарите.
— Вие сте пияни! — извика един глас. — Иначе не бихте ми блъснали лодката! Какво има в лодката ви?
