Така нагрубеният човек отговори с по-спокоен тон и изглеждаше, че иска да избегне караницата.
— Защо не отговаряте? — отново се обади първият глас. — Казвам ви, че вие сте пияни. Моята лодка бе най-хубавата в пристанището, а сега на какво прилича?
— Спокойствие, спокойствие — произнесе друг глас, — или ще ти строшим главата.
— Я ги гледай, тия разбойници, осмеляват се да ни заплашват! — извикаха някои.
В този момент множество лодкари се намесиха в препирнята.
— Кои сте вие? Какво прави този монах във вашата гондола?
Луала, която бе слушала внимателно целия този диалог, се отправи към мястото на препирнята…
— Оставете ме да мина, мои деца — извика тя. — Оставете ме да мина, ха, ха, ха! Пак ли война! Ах! Щом като кипи буйна кръв във вас, как не ще се случват такива работи?
Слизайки по стъпалата, Луала забеляза един монах, седнал в една от гондолите, и при вида му прояви признаци на безпокойство. Тя позна Пиетро и Себастияно, шпионите от инквизицията, преоблечени като моряци. Пред тях лодкари показваха разгневени повредената си лодка.
— Вие не можете да отречете, че вашата гондола направи завой — викаха те. — Не можете да отречете.
— Ха, ха, ха! — разсмя се старата, заставайки съвсем близо до противниците. — Хайде, успокойте се, господа! Познавам ви добре вас Пиетро и Себастияно, и там виждам храбрия Пеполи, винаги разгневен.
— Идваш тъкмо навреме, бабо — каза Себастияно.
— Вие сте направили една повреда! — каза Луала. — Тогава трябва да заплатите нещо срещу новата гондола на Пеполи!
— Отлично, бабо, но защо той вика, че щял да ни строши главите!
— По дяволите, с вашата вещица! — извика Пеполи, обзет от гняв. — Вие не ще излезете живи оттук!
— О, това ще видим! — обади се Пиетро.
— Не крещете така, деца! — прекъсна ги просякинята. — Вие ще съберете цялата тълпа тук. Пиетро има пари, зная го, повече, отколкото му трябва, а Пеполи се нуждае от малко. Уредете работата приятелски!
— Чуйте старата, тя има право — каза Себастияно. — Елате малко настрана Пеполи, да поговорим за работата. Повредата може да се поправи!
— Да, ако ми платите пет зекини! — отговори Пеполи, който се обърна към другаря си, за да го запита за мнението му. — Нали, Жироламо?
— Хъм! — отговори последният. — Да дадат пет зекини!
— Хайде, елате! — каза Себастияно, хващайки Пиетро за ръката и отвеждайки го близо до двамата гондолиери, за да уредят с тях въпроса за заплащане на повредата.
Старата Луала използва този момент. Тя слезе по стъпалата и преструвайки се, че разглежда нанесената повреда на гондолата на Пеполи, погледна внимателно монаха.
— Свърши се — въздъхна последният. — Аз съм загубен!
— О, Света Богородице! — произнесе просякинята с нисък глас.
— Те ме заловиха, подзе монахът. — Ако видите Марино, кажете му, че това, което трябва да знае, е написано върху каменните табла на малкия остров!
Едва Бертучио бе произнесъл тези думи с глас, колкото е възможно по-тих, когато Луала видя четиримата мъже, видимо спогодени, да слизат по стъпалата.
— Това може да се поправи, деца — каза старата, показвайки вътрешността на повредената гондола. — Това може да се поправи и всички да бъдат доволни! Слушайте старата Луала, ха, ха, ха! Тази стара Луала, която може да бъде ваша майка.
Четиримата мъже не слушаха вече просякинята. Пеполи бе поставил в джоба си няколко златни монети и скочил в гондолата си заедно със своя другар.
От своя страна, Себастияно се бе прибрал в тая, в която се намираше монахът.
— Махни се от пътя ми, дърто! — викна Пиетро, тласкайки Луала настрана.
— Вижте го колко е признателен — каза тя подигравателно и се направи по-гърбава, отколко в действителност беше. — Вижте го колко е признателен, Пиетро — каза тя, подпирайки се с бастуна по плъзгавите стъпала. — След като старата му е посочила работата, той я отблъсква!
— Ето, вземи една кватрина и се махай! — каза Себастияно, подавайки на просякинята една малка сребърна монета.
— Благодаря, сеньор Себастияно. Можете да си запазите вашата кватрина!
— Тя е горда, вещицата! — казаха двамата мъже, смеейки се.
Те оттласнаха лодката си от брега, желаейки да използват нощта, за да се приберат в канала Орфано и да затворят монаха в подземията.
Старата просякиня остана неподвижна върху стълбата на кея.
Горе хората, които бяха привлечени от глъчката, се отдалечаваха със смях и викове.
Просякинята хвърли още един поглед към гондолата, която се отдалечаваше.
— Той е жив! — прошепна тя. — Спасил се е, за да падне в ръцете на проклетите убийци. Тоя път той е загубен. Чувствам, че не ще мога да му помогна, както направих в деня, когато пристигнах навреме в канала Орфано. Бедният Бертучио! Да се помъча да не забравя неговите думи!
Тя се изкачи по стъпалата, залитайки и с наведена глава, после продължи покрай парапета, замислена и загрижена за бедния монах, комуто не знаеше как да помогне.
Потънала в мрачни мисли, тя стигна до жилището си. Чувстваше се крайно неразположена.
Анунциата не бе напущала леглото си. Бе обхваната от силна треска и се оплакваше от болки в сърцето и в главата.
Старата просякиня отърча до най-близката кръчма и купи няколко резена диня, за да разхлади горещите устни на болната.
— Едно нещастие не иде никога само — си каза тя, забелязвайки отчаяното положение, в което се намираше Анунциата.
Тя я накара да изяде едно парче диня, после остана да бди край болната.
Към сутринта последната заспа и Луала на свой ред стори същото, за да си отпочине. Но нейният сън не бе по-спокоен от този на Анунциата. Разни страшни сънища я измъчиха.
Внезапно тя се пробуди. Дишането на младото момиче бе станало бавно и тежко. Луала стана бързо, извади от шкафчето едно шише, пълно с някаква течност със силна миризма, и разтърка свода гърдите на болната, като после й даде да помирише течността. Анунциата дойде на себе си.
Въпреки голямата й слабост, нейната първа дума не бе някое оплакване. Тя поиска да ободри и утеши старата Луала.
— Вече съм по-добре — каза тя… — Идете спокойно, както обикновено на вашето място при църквата Сан Марко. Ще остана тук в леглото до вашето завръщане!
— Ще намериш до леглото една стомна с прясна вода, Анунциата — каза старата, като помилва лицето и нежните ръце на младото момиче. — Ще намериш също диня, нарязана на малки парчета. Храни се, мое съкровище, ако езикът ти гори! Ти си твърде слаба и челото ти още гори от треска. Нека Божията майка да те закриля!
— Аз се чувствам така щастлива, че се намирам при вас, моя добра Луала — отговори болната със слаб глас.
— Това е един урок, мое съкровище, един скъпо платен урок, който си получила там. Остани спокойно легнала, почивката ще ти окаже голяма полза!
Тя направи приятелски знак на болната, после както обикновено, тръгна, клатушкайки се, към църквата Сан Марко…
Лелееше надеждата да узнае нещо за Бертучио. Дебна през цялата вечер момента, когато слугите ще излязат, и най-после се отправи към Якопо, който минаваше за всезнаещ.
Но този път не можа да откопчи нищо от него. Той се ограничи да й каже „не зная нищо за стария монах“.
Просякинята се върна у дома си, носейки няколко пресни и сочни плодове.
Анунциата изглеждаше по-бодра, по-закрепнала. Обаче, още не бе в състояние да се привдигне.
