нито да погледне около себе си.
Но тя вика, пищя, моли се толкова много, че всички, които я познаваха, й направиха място и я оставиха да стигне до стъпалата на църквата Сан Марко.
Тя можеше оттам по-добре да наблюдава изпълнението на екзекуцията, отколкото другите многобройни любопитни.
Барабаните на арсенала глухо биеха и вледеняващите им звукове зловещо отекваха върху обширния площад, покрит с черно.
Слънцето хвърляше последните си червени лъчи върху мраморните колони и галерии, върху тълпата и върху ешафода, покрит с черно.
Тогава войниците се появиха по галериите.
В този момент дожът, управителят на Сан Марко и капитанът на карабинерите се показаха в ложата, разположена над ъглесводестата галерия, която обкръжаваше палата. Те идеха, за да бъдат свидетели на екзекуцията.
Зад войниците вървеше Бурони, грамадният и снажен палач на инквизицията. Той бе маскиран, както и двамата му слуги. Един от тях носеше голямата сабя на правосъдието, която след всяка екзекуция биваше закачана в тапицираната в черно зала на инквизицията; другият — навитият пергамент, който съдържаше смъртната присъда.
След Бурони вървеше, бледен и отслабнал, но без никакъв признак от страх, осъденият на смърт монах.
Бертучио трябваше да умре, без да бъде видял, нито да е говорил с Марино Маринели. Той не трепереше пред последния час. Бе готов да напусне живота, да умре. Една мисъл само го тормозеше и го караше да съжалява за съдбата си: загиваше, без да е разкрил своята тайна на Марино Маринели.
Може би той щеше да намери таблата и да прочете надписите, които съдържаха, но третото бе останало непълно. Последните думи, най-важните, липсваха. Тази грижа обземаше Бертучио до последната му минута.
Отстрани вървяха двама изповедници, които искаха да го подкрепят до последния момент.
Безстрашието и твърдото държание на осъдения бяха чудни и достойни за възхищение.
Една дузина въоръжени войници завършваше шествието. Барабаните биеха без спиране с оглушителен шум. Управителят бе дал тази заповед единствено по искането на инквизиторите.
Бертучио разбра скоро защо бе това. Продължителното биене на барабаните трябваше да заглуши гласа му и да му попречи да говори на народа.
Когато шествието достигна до ешафода, то се спря.
Бертучио се изкачи, предшестван от палача, по двете стъпала, които водеха към естрадата, и хвърли един поглед нагоре, към ложата, където се намираше Луиджи Гримани…
Дожът се оттегли няколко крачки. Дали желаеше да избегне пълния с пламък поглед, който му отправяше Бертучио?
Не! Душата на Луиджи не познаваше нито състрадание, нито угризение. Той се бе оттеглил, за да каже няколко думи на ухото на управителя. После той се върна до галерията, кръстоса ръцете си на гърдите по един предизвикателен начин и загледа как старият прислужник на баща му се изкачваше на ешафода.
С едно вътрешно задоволство той си казваше, че единственият и последен свидетел на злокобната нощ щеше да изчезне в този час; щеше да замлъкне завинаги последният глас, който можеше да обвинява както него, така и управителя. Прочее, виновниците щяха да бъдат освободени от всякакво безпокойство!
Бертучио падна на колене и направи една последна молитва.
Двамата божи служители коленичиха от двете му страните.
Покъртително зрелище беше да гледат този блед монах, с мъченическо лице, пред ужасния пън за обезглавяване!
Той бе там, със сключени ръце, в молитвено очакване, с трептящо от физическо изтощение тяло…
Палачът бе взел сабята на правосъдието, широка и блестяща. Той бе готов да изпълни своята обязаност.
Барабаните биеха без прекъсване.
В далечината слънцето замираше, изпращайки последните си лъчи.
Бертучио се повдигна. Той стисна ръцете на двамата изповедници в знак на благодарност, после каза няколко думи на Бурони.
Последният направи знак на двамата си помощници, които се приближиха, за да хванат осъдения и да го привържат към пъна.
Но Бертучио ги отстрани, отмахна сам яката от облеклото си и коленичи съвсем близо до дървения пън…
Бурони повдигна сабята си.
В момента, когато той я повдигна във въздуха, блестяща и свистяща, един вик се чу откъм църквата Сан Марко, един вик, който се чу от цялата тълпа, въпреки силното биене на барабаните.
— Бертучио! — беше този сърцераздирателен вик.
Дожът потрепера… Тадео Моро се приближи до балкона, за да види кой е изпуснал тоя вик, кой е посмял да предизвика смущение при екзекуцията. Той не можа да разбере точно откъде беше нададен вика. Стори му се само, че е произнесен от някоя жена.
В същия момент замахнатата от Бурони сабя достигна шията на Бертучио, мина през нея и се заби в дървения пън.
Главата на осъдения падна върху черното платно на ешафода, където от тялото, в последни спазми, течеше кръв.
Присъдата беше изпълнена! Зрелището свършено!
Дожът и неговата свита напуснаха галерията, двамата изповедници слязоха от ешафода, барабаните престанаха да бият и няколко жени се приближиха бързо до пъна, за да намокрят кърпичките си с кръвта на обезглавения.
Двама мъже излязоха от тълпата, която малко по малко се разотиваше.
Те пристигнаха от каменната стълба, която извеждаше на Пиацета.
Носеха големи тъмни мантии, черни шапки, украсени с пера, които засенчваха лицата им и издаваха, че принадлежат към висшето общество.
Този, който вървеше напред, бе по-едър от своя другар. Той изглеждаше по-снажен и широкоплещест и по-решителен.
— Ако бяхме закъснели още малко, щеше да бъде късно — каза последният.
Те се изкачиха по-двете стъпала, застлани с черно.
Когато забелязаха кървавия труп на Бертучио в полусветлината на вечерта и двамата маскирани слуги, които се готвеха да поставят тялото в един предварително подготвен ковчег, останаха за момент неподвижни… Молеха ли се? Бяха ли дълбоко покъртени? По-едрият бързо изтри една сълза, която се бе търколила по бузата му.
Тогава той напредна към Бурони, който бе вдигнал главата, за да я постави също в ковчега.
— Виж, майсторе — извика му той с глух глас. — Оставете ми главата на астролога!
Бурони обърна маскираното си лице към чужденеца.
— Как? — запита той. — Вие желаете главата на осъдения?
— Ето, вземете тази кесия, пълна със злато, като възнаграждение за услугата, която ще ми направите. Желая да притежавам тази глава — продължи чужденецът, който за да даде по-голяма тежест на думите си, държеше една кесия, пълна със златни монети.
— Какво чудно желание имате? — попита последният заинтригуван.
— Решете бързо — каза чужденецът. — Обезглавеният осъден ви принадлежи, затова дайте ми тази глава, която крие в себе си толкова интелигентност.
— О, о — каза Бурони, — вие кроите някой план, който не, желаете да кажете… Ще задоволя вашето желание.
При тия думи той подаде на чужденеца бедната глава, от която капеше кръв.
Той бе много доволен, че е можал да спечели една грамадна сума за главата на тоя осъден на смърт.
