— Да благодарим на небето! — каза д’Артенай. — Тия черни дъски — добави той, — които са покрити с тиня и стари въжета, са зловещи за гледане! Кажете, Марино, как да проникнем във вътрешността на кораба?
В този момент веригите се отпуснаха леко и камбаната се наведе върху туловището на кораба така, че задната част на кораба влезе вътре в апарата.
Вместо отговор, Марино скочи решително върху тази издатина на потъналия кораб, която бързо се изсуши от въздуха в камбаната.
— Дайте ми брадвата! — каза той на приятеля си.
— Нещастнико, какво искаш да правиш? — извика д’Артенай.
— Остава ни малко време, — отговори кратко Маринели. — Трябва да видим дали корабът е този, когото търсим.
При тия думи той хвана брадвата, която неговият приятел му подаде.
— Помогнете ми да откъртим няколко дъски! — извика Марино, прав върху врязалата се вътре във вътрешността на камбаната част на кораба. — Останете тук, близо до мене, и дръжте се здраво върху краката си, иначе сме загубени!
— Чувствам, че дишам трудно — каза д’Артенай, в момента, когато Марино се опитваше с брадвата си да откърти няколко дъски от страната на кораба.
— Това е невъзможно, — каза Марино. — Ние ще можем да престоим още четвърт час.
При тия думи две дъски отстъпиха под ударите. С помощта на своя приятел той можа да отмести двете тежки дъски.
Тогава се появи вътрешността на кораба, пълен с вода.
Тъмнината пречеше да се различи нещо и Марино разбра, че работата беше по-трудна, отколкото предполагаше. Трябваше, за да има успех, да достигне във вътрешността на кораба.
Маринели също почувства, че въздуха става задушен. Върна се с д’Артенай върху галерата, даде чрез въжето условния сигнал и незабавно започна изкачването към повърхността.
Щом стигнаха на моста на кораба, те започнаха дълбоко да вдишват въздух, за да се съвземат. Другарите им ги посрещнаха с неописуем възторг.
Екипажът бе следил перипетиите на това подводно спускане с напрегнато внимание. Обаче Марино и неговият другар, които даваха признак на живот, не предполагаха страха и опасенията, които измъчваха моряците. Може би, мислеха си те, тия сигнали не са нищо друго освен отчаяни викове… Най-сетне двамата се върнали здрави и читави.
— Ние вече намерихме точното място! — извика Маринели. — Ние открихме потъналия кораб на Мадреселва!
— Водата не проникна ли в камбаната? — питаха рибарите, които се струпаха около Марино, докато Горо, за да се увери в станалото, опипваше дрехите на господаря си.
— Нито капка! — отговори Марино с усмивка на устните. Негърът, който през отсъствието на двамата водолази бе тичал по моста като обезумял, не бе се убедил още и разглеждаше дрехите на Маринели.
— Проникнахте ли във вътрешността на кораба? — попита Фалие двамата водолази.
— Драги приятелю, ние вече започнахме нашата работа — отговори героят. — След един час ние ще извършим второто си спущане, понеже трябва да използваме този хубав ден.
Тогава двамата мъже, които бяха слезли в морето, бидоха обсипани с въпроси.
— Какво видяхте? Какво намерихте в дълбочините? — питаха от всички страни.
Маринели не искаше да се бави. Той заповяда на хората си да се заловят за макарата за спущане на камбаната.
Оргосо го помоли да го вземе със себе си в камбаната. Искаше да им помогне в работата.
Маринели помисли, после послуша молбата му и даде съгласието си.
Марино, д’Артенай и Оргосо влязоха в камбаната, като взеха със себе си брадва, свещници, въжета и разни други инструменти.
Отново кабелите заскърцаха. Отворът на камбаната допря до водата и почна да потъва.
Оргосо не се почувства изненадан.
Камбаната слезе бавно и по един знак на Марино тя се намести на старото място, където работата беше вече започната.
Д’Артенай запали един от свещниците, които носеше. Малко по малко дъските бяха откъртени и хвърлени настрана.
При един нов сигнал на Маринели, камбаната се спусна още няколко стъпки и водолазите се намериха в отделението, където Мадреселва бе скрил богатството си.
Водата, която бе нахълтала във вътрешността на кораба, миеше касите и куфарите, пълни със злато и скъпоценни камъни.
С помощта на една голяма здрава кука, която тримата мъже бяха взели със себе си при тяхното подводно слизане, успяха най-сетне да повдигнат един от сандъците и да го поставят върху галерията на камбаната.
Те бяха така погълнати в работата си, че не държаха сметка за времето и не чувстваха колко задушен е станал въздуха.
Те успяха да повдигнат втори сандък, после Марино заяви на другарите си да прекъснат работата и да се изкачат на кораба.
Но д’Артенай и Оргосо, които съкровището на Мадреселва бе буквално омагьосало, поискаха да останат още, забравяйки всяка предпазливост.
— Ние имаме време да вземем още един сандък — отговориха те на началника си. — Ние още дишаме достатъчно.
За нещастие, сандъкът, който искаха да хванат с куката, за да го изтеглят към тях, бе твърде тежък. Стените му не можаха да издържат. Те се строшиха, въпреки желязната обвивка. Съдържанието на сандъка се изсипа: една грамада от златни монети се пръсна във водата.
Марино, който се крепеше върху галерията, видя в този момент Оргосо да побледнява, да се хваща бързо за едно въже, спуснато от върха на камбаната, опитвайки се да се върне върху галерията. Видя също д’Артенай да се олюлява.
Марино не се поколеба нито за момент. Той се впусна към френския благородник и го хвана за дрехата в момента, когато се задушаваше, готов да се повали.
Смелият спасител почувства, че и нему дишането също отслабва. Смъртта дебнеше героите. Трябваше веднага да се изкачат на чист въздух.
Марино употреби свръхчовешки усилия, каквито човек може да покаже само във върховната минута, и успя да намести върху галерията своя залитащ и онесвестен приятел. Настрана от него, Оргосо се бе строполил, загубил силите си в момента, когато бе се опитал да даде спасителния сигнал.
— Света Богородице! — извика Марино, който се чувстваше все повече и повече отпаднал. — Имай милост към нас!
Животът излиташе от него. Цялото му тяло трепереше. Смъртна пот заблестя на челото му. Едва можа да протегне ръцете си към въжето.
— Само да хвана въжето, само да хвана въжето! — мълвеше той отчаяно.
Той хвана въжето: сигналът най-после бе даден!
В зловещата и мълчалива камбана, при слабата светлина на един свещник, третият от тримата герои припадна и се повали на свой ред.
35. Ешафодът в палата на дожовете
Нощта бе настъпила.
Издигнала се високо на небето, луната се смееше зад бягащите облаци и отразяваше своя бледен диск в каналите, още браздени от няколко лодки, които се движеха като видения и бързо изчезваха.
Палатът на дожовете изглеждаше на едно мистериозно чудовище, очакващо своята плячка и Кампанилата се издигаше от страна като една гигантска колона. Всеки четвърт час часовникът, който беше поставен на върха й, зазвъняваше над островния град и звънът се разнасяше над тия великолепни и
