тръгне по пътя, който щеше да я изведе до нейната гондола.
Внезапно чу шум съвсем близо до нея. Кой можеше да се движи в храсталака? Тръпки преминаха по тялото й. Тя поиска да избяга.
В този момент клоните се отстраниха. Тя чу един полузадавен победен вик. Луиджи, дожът, с бледното лице и червеникавата брада, се появи пред нея.
Анунциата изпусна един вик на ужас при вида на този страшен човек, който бе отправил върху нея блесналите си очи.
— Най-сетне, ти си вече моя, хубаво дете! — каза Луиджи с нисък глас.
Казвайки това, той се отправи към нея, искайки да я хване.
— Ела в палата — каза той, — в разкошното ми жилище, ела при мен, за да те облека в коприна и да ми правиш компания!
— Света Богородице! — извика Анунциата, обзета от неизказан страх. — Спаси ме! Загубена съм!
— Нито едно движение, или ще те убия! — извика дожът заплашително. — Не знаеш ли, че си омъжена за Николо Стено, когото измами, избягвайки през брачната нощ, красиво сираче?
Анунциата не чуваше думите на чудовището. Тя му обърна гръб и започна да тича през гробовете и храсталаците.
Една само мисъл я въодушевяваше: да избяга от ръцете на мъчителя. Страхът не й даваше възможност да разбере своето ужасно положение. Тя вярваше, че ще се спаси и не мислеше, че островът на гробовете, със своите лабиринти и кипариси, я държеше в своите морски граници.
Внезапно тя трепна. Един полузадавен смях се чу зад нея, един смях, наподобяващ рева на тигър, готов да хване плячката си. Луиджи беше още зад нея.
В своето отчаяно бягство нещастницата като че ли не стъпваше по земята, а летеше. Изведнъж тя забеляза разкошната гробница, на която се бе възхищавала от своята гондола, старата и посивяла стена, покрита с мраморни плочки. Тя ускори тичането си към мъртвешкия храм, потънал в тъмнината, дирейки напразно изход.
Отчаяна, с последни сили, девойката се стремеше да се избави от страшната съдба, да избяга от зловещия си господар, когато забеляза, че вратата на погребалния храм е открехната.
Спасение! Тя проникна във вътрешността на паметника, като че ли мъртвите й предлагаха закрила.
Луиджи се поколеба за момент. После един лъч на дяволска радост премина по бледото му лице. Неговата жертва сама се бе уловила, влизайки в храма, който бе затворен от всички страни.
Но той не се осмели да я преследва в тъмнината, като влезе също в гробницата. Отдалечи се на известно разстояние от вратата, за да повика слугите си. Този дом на мъртвите му вдъхваше страх.
Сградата принадлежеше на една стара фамилия във Венеция: Караманьола.
Дожът очакваше слугите си с техните факли, за да проникнат в гробницата.
През това време Анунциата, движейки се в гробницата, бе достигнала до една малка мраморна стълбичка, водеща към подземието.
Не виждайки къде стъпва в тъмнината, тя се залюля и падна.
Тя изпусна един лек вик. За щастие, не бе се наранила. Реши се да слезе в гроба-спасител, който щеше да я скрие от нейния неприятел.
Ужасена от страшното място, всред което се намираше, ужасена от чудовището, което я преследваше, тя не се поколеба нито за момент и предпочете ужаса на гробницата пред това на един насилствен брак.
Тя напредваше със спотаени стъпки, без да знае къде отива, по мястото, оставено между многобройните сгъстени ковчези…
Множество гласове се чуха пред входа на гробницата. Една червеникава светлина освети гробницата до подземието, в което се намираше Анунциата, несигурна в своето скривалище. Тя размишляваше как би могла да избегне опасността… Когато внезапно забеляза един отворен и празен ковчег.
Сегашният собственик на този погребален дом бе вероятно някой старец, който вече се бе погрижил за последното си жилище.
Ковчегът бе гарниран с кадифе във вътрешността и похлупакът се отваряше и затваряше със златни скачалки.
Анунциата различи ясно гласа на дожа, който заповядваше на слугите си да претърсят всички ъгли на гробницата. Чу техните стъпки, които се разхождаха над нея.
Ако, след един момент, те слязоха в подземието, за да привършат техния преглед, младото момиче би било безвъзвратно загубено.
Една мисъл я осъди внезапно. Тя легна решително в хубавия кадифен ковчег — вече се чуваха стъпки по стълбата — и затвори похлупака над себе си.
За щастие, по ковчега имаше някои малки дупчици, през които минаваше въздух и тя можеше свободно да диша.
Луиджи изследва залата със зверски поглед. Накара да приближат факлите до най-малките ъгли на стените, разгледа всички саркофази. Не откри нищо.
Дожът изглеждаше разочарован. Той поднови диренията, разгледа отново всички ъгли на гробницата, където би могла да се скрие девойката, но всичко беше напразно!
Изненадата му бе по-голяма от гнева. Анунциата пак му бе избягала. Как? Той не можеше да си обясни. „Кой знае? — казваше си той, — може би през някой подземен коридор…“
Той разгледа от горе до долу стените. Никъде не намери следа от това, което диреше.
Обезкуражен, Луиджи реши тогава да изпита едно друго средство. Той се поотдалечи малко от гробницата и направи знак на слугите си да го последват.
— Може би — помисли си той, — да е използвала тъмнината, за да напусне скривалището и да избяга безшумно.
Дожът преди да се отдалечи, има грижата да заключи желязната врата на храма.
Анунциата, ужасена, чу как ключът се завърта в ключалката.
Луиджи накара слугите си и работниците да разгледат всички части на острова. Но нищо подозрително не бе открито. Гондолата на Анунциата си стоеше още привързана към същия стълб. Дожът заповяда да пренесат старата лодка на някоя по-отстранена част от брега.
Луиджи реши да напусне острова. Слугите му, които познаваха сприхавия му характер, трепереха пред неговия мрачен и мълниеносен поглед.
В гробницата настъпи отново тишина.
Когато ключалката щракна и съобщи на момичето, че нейните преследвачи бяха излезли, тя отвори тихо похлупака на ковчега, но не без колебание, страхувайки се чудовището да не я очаква наблизо.
Анунциата стана от страшното си скривалище и се ослуша. Не чувайки нищо в зловещата гробница, тя напредна с предпазливост.
Тя се изкачи по мраморните стъпала и стигайки в горната част на малкия храм, погледна през прозорчето на стената.
Видя разкошната гондола да се отдалечава и връща към Венеция.
Анунциата изпусна въздишка. Мислеше колкото е възможно, по-скоро да избяга от този остров, скъп и проклет едновременно, да се завърне при старата Луала и никога да не я напуща.
Тя погледна още веднъж през отвора: гондолата изчезваше в далечината заедно с преследвачите й.
Бедната затворница се отправи към голямата желязна врата, готова да избяга.
Но нейните пръсти не напипаха никаква брава по метала, нищо, което да й позволи да отвори вратата. Студени тръпки минаха по тялото й.
— Не, не е възможно — каза тя сама. — Не може да съм затворена жива всред тия мъртви.
Анунциата не искаше да повярва на съдбата си. Около нея й се струваше, че се движат страшни видения, челото й се бе покрило със студена пот и тя продължаваше да дири бравата.
Най-после тя си даде сметка, че вратата не може да се отвори, без да бъде насилена. Ето защо тази врата оставяше обикновено полузатворена.
Нещастницата почувства тогава ужаса на своето положение. След като напразно се опитва да отвори вратата, напрягайки всичките си сили, тя се спря внезапно отчаяна, обезнадеждена.
