Болната имаше треска и чувстваше силни болки в главата.
Но Анунциата намери за благоразумно да успокои покровителката си, като каза, че се чувства добре.
Нощта мина спокойно и старата започна да се надява, че всичко ще мине добре.
Следната вечер Луала, напротив, намери младото момиче в много лошо положение, почти в делириум. То произнасяше неразбираеми думи и изглеждаше, че не познава старата просякиня.
Последната се суетеше из стаята, като от време на време слагаше върху челото на Анунциата компреси със студена вода.
На сутринта момичето се успокои. То позна Луала и заговори с нея. Старата просякиня отново придоби надежда.
— Преди един час един богат благородник мина оттук, — заговори старият просяк. — Той пита за вас, преди да влезе в църквата. Желаел е вероятно да ви даде милостиня!
— Казвате, че бил един богат благородник? Не знаете ли как се казва, Матео?
— Сигурен съм, че е богат — отговори последният, — понеже даде на всички ни без изключение. Не го познах. Носеше разкошна черна мантия. На главата си имаше шапка с широки краища, украсена с черно перо.
— Хм! И в църквата ли остана?
— Да. Мога да добавя, че има един другар с него.
— Благодаря, Матео. Аз ще го почакам — каза Луала и отиде да застане по-близо до големия портал, където се сгуши до един стълб, настрана от другите просяци.
Големите органи свиреха вечерната служба, като техните звуци политаха навън приятни и тържествени.
Няколко жени излязоха. Старата просякиня разбра, че богослужението е завършило и не изпущаше от погледа си изходната врата.
Хората не закъсняха на тълпи да излизат от църквата.
Най-сетне Луала забеляза един висок красив мъж, който, както другаря си, носеше разкошна мантия с тъмен цвят и черна шапка.
Тя се опита да пресече тълпата, за да разгледа чужденеца и да се срещне с него.
Внезапно тя трепна. Старата гърбава жена, чиито очи бяха свикнали да виждат в полумрака, разпозна чертите на благородника, въпреки че той бе навел шапката над лицето си.
— О, Господи! — произнесе тя с учудване и със сключени ръце, като че ли се моли. — Това не е възможно.
Тя му прегради пътя и му протегна ръка.
— Имайте милост, сеньоре, подарете нещо — каза тя. Гласът замря на устните й.
— Последвайте ме, — отговори чужденецът с нисък глас, слизайки по перона, последван от приятеля си.
Луала тръгна, клатушкайки се между колоните, пробивайки си път между навалицата, за да достигне до двамата сеньори, които я очакваха настрана.
Първо тя се огледа изпитателно наоколо, за да се увери, че никой не я наблюдава и после се приближи до чужденеца.
— Света Богородице! Да вярвам ли на очите си? Не, не може да се лъжа. Това сте вие, сеньор Марино? Това сте вие, това сте вие — каза тя, обзета от неописуема радост.
— Тихо, Луала. Не изговаряйте името ми. Да, това съм аз! — отвърна Марино.
— О, вие сте посмели, благородни сеньоре — каза старата с изненада и страх едновременно. — Вие сте дошли във Венеция. Вие сте свободен?
При тия думи Луала хвърли изпитателен поглед върху другаря на Марино.
— Този човек е приятелят ми д’Артенай, един французин — каза Марино. — Можете да имате доверие в него, Луала. Той знае всичко! Къде живее Анунциата?
— В моята колиба, благороднико, в бедната ми колиба — отговори просякинята. — Уви, тя е болна, скъпата Анунциата.
— Болна?… Вие ме плашите, бабо! — извика Марино.
— Тя страда от силна треска, бедното създание. Не трябва нито да ви види, нито да знае, че сте тук, защото това би влошило положението й. Скъпата Анунциата! Тя жадува за вас с цялата си душа и говори непрекъснато за вас.
— Благодаря ви за тези думи! Вие ми доставяте голямо удоволствие, Луала — отговори Марино.
— И вие не сте — каза бедната, — вие не сте забравили за малкото съкровище. Изложили сте се на такива опасности, за да дойдете да я видите. Бог ще ви се отплати, господарю!
— Значи тя е така тежко болна, че не мога да й направя посещение, нито да я видя? — запита Марино загрижен.
— Надявам се, че тя скоро ще оздравее, но сега се намира в една криза, толкова тежка, че ме отчайва даже.
Старата жена започна да разказва накратко това, което се бе случило на острова на гробовете.
— Страхът и ужасът са причинили силната треска, от която страда — заключи тя. — Вие можете да я видите, благородни господарю, но тя не трябва да узнае за вашето присъствие. Елате с мене! Вие ще погледнете през моя малък прозорец и ще съгледате този прелестен ангел. Но, пазете се, благороднико, да не възбудите никакво подозрение. Навсякъде се реят шпионите на инквизицията! Не знаете ли какво се е случило с бедния Бертучио?
— Аз съм дошъл тука, за да го видя и да говоря с него!
— Уви! — изохка Луала. — Бедният стар Бертучио…
— Какво му се е случило? Хайде, говорете! — каза Марино развълнуван.
— Проклетите полицаи са го заловили и отвели в палата на дожовете — отговори старата жена. — Сега е затворен долу, зад непрозрачните стени.
— Как! — извика Маринели, когато вълнението го задави. — Той е паднал в ръцете на тия негодници?
— Успяваше дълго да им убягва и аз правех всичко възможно да му помагам! Но този път той е загубен. Не можа да му се помогне.
— Горко ми! Тайната на фаталната нощ ще загине заедно с него и не ще узная нищо! Д’Артенай, — каза той, обръщайки се към приятеля си, — старият Бертучио е оня верен служител на моя баща, за който съм ви говорил!
— Наш дълг е да го освободим! — извика младият и буен офицер.
— Уви, приятелю — каза Марино, — това е невъзможно! Вие не познавате могъществото и терора, които обкръжават палата! Вие не можете да му помогнете! Вие трябва да се пазите, денем и нощем, ако не желаете да паднете, заедно с този, който ви говори, във властта на Съвета на тримата!
— Но що да се прави — настоя д’Артенай, — той трябва да ви говори, трябва да научите това, което ви е нужно да знаете!
— Бертучио ми каза на ухото — прекъсна го Луала, — няколко думи, преди полицаите да го отведат.
— Кои са те…? — каза венецианецът.
— „Когато видите Марино“, ми прошепна той тайно, „кажете му, че това, което трябва да знае, е написано на каменните табла на малкия остров“. Точно такива бяха думите му. Аз ги бях втълпила в паметта си, господарю.
— Той е доверил своята тайна на скалите, където са го затворили! — извика Марино. — Този Бертучио е най-честният и най-съвестният човек, който е съществувал на земята.
— Той е истински човек — добави Луала.
— Уви! — извика Маринели мрачно и гневно. — Винаги престъплението и смъртта царят около нас! Когато аз придобия отново силата си, тия негодници ще изкупят с кръвта си своите безчислени престъпления. Те искат да убият един нещастен старец, който през целия си живот е носил едно благородно сърце, и никой не е в състояние да го спаси! Нека скалата всред морето да бъде нашето сборно място! Ние ще идем, д’Артенай, да узнаем тайната на камъните. Но, преди това, отведете ни, Луала. Желая да видя
