— Ще се върна след малко. Ако имаш да казваш нещо на твоите хора, сега го направи — посъветва го мъжът по някаква непонятна причина.
— Ще го сторя. Сега ми доведи Сияйната стрела.
Портата отново се отвори и затвори. Времето минаваше, после повториха същото. Сърцето на Сивия орел запя от облекчение и радост, щом зърна сина си. Едно въже беше завързано около кръста му и як войник го държеше здраво. Търговецът излезе напред. Сивият орел слезе от коня и застана на място. Джед Хокинс извади кожен ремък от пояса си и завърза ръцете на Сивия орел много по-здраво, отколкото беше необходимо. Без да бърза, Хокинс се върна там, където войникът чакаше със Сияйната стрела. Той пое въжето и го уви няколко пъти около силната си ръка, преди да даде знак на Сивия орел.
— Ела насам — нареди му непочтително той, въпреки че всички погледи бяха вперени в тях.
Преди да тръгне, Сивия орел се обърна към сина си.
— Сияйна стрела, дядо ти те чака отзад. Щом белият човек отпусне въжето, тичай към него колкото ти сили държат. Не се приближавай към мен, нито пък забавяй крачка. Разбираш ли? Можеш ли да бягаш и да не се обръщаш назад?
Белият мъж застина, изпълнен с подозрение и гняв.
— Дадох ти дума, че момчето ще е в безопасност!
— Приемам думата ти, но не и тази на злите Сини куртки. Синът ми слуша само мен. Ще се намеся, ако скроите някой номер. Ти чу какво му казах. Щом стигна до мястото, хвърли въжето, за да не се спъне в него — неустрашимият воин нареди, все едно че той командваше собственото си залавяне!
— Добре! Хайде да свършваме! — извика раздразнен другият мъж, тъй като смъртоносната игра с живота на едно дете не беше по вкуса му. Още по-лошо, че лъжите, които беше принуден да изрече, изгаряха устата му. Той се изплю, сякаш искаше да изхвърли лошия вкус.
— Ата! — Сияйната стрела извика уплашено, когато видя, че баща му е с вързани ръце.
— Слушай ме, Сияйна стрела! Трябва да остана и да говоря с белите хора. Щом въжето се разхлаби, тичай бързо към Бягащия вълк! — изкомандва той, молейки се синът му да не се поколебае пред лицето на опасността или пък да спре, ако белият търговец извика нещо на неговия език.
— Ша, А та! — умолително каза малкото момченце.
Сияйната стрела се устреми напред, а Хокинс тръгна към Сивия орел. От своя страна Сивия орел енергично закрачи към него. Разминаха се на около метър, но се намираха твърде близо до форта, за да извършат някое необмислено движение. Крачка по крачка доблестният воин вървеше към омразния форт, острият му поглед следеше дали отстъпващият Хокинс няма да направи някоя погрешна стъпка. Щом стигнаха до предварително уговореното място, и двамата мъже спряха. Въжето около кръста на Сияйната стрела се изпъна, докато той се напъваше да продължи.
— Отпусни въжето и прибери оръжието си — провикна се Сивия орел.
Хокинс извади пушката, без да изпуска въжето. Портите на форта изскърцаха, разтвориха се широко и разкриха шест пушки, насочени към силното тяло на Сивия орел. Като държеше въжето с лявата си ръка, Хокинс тръгна към Сивия орел. Едно движение и тялото му щеше да бъде прободено от много огнени изстрели.
Но буря от гняв вече разтърсваше воина. Дори по време на война човек не дава честната си дума, за да я наруши няколко минути по-късно. Хокинс трябваше да умре! Преди някой да реагира, той вдигна ръка.
— Чула! — извика на коня с ясния си глас и нареди на животното да нападне белия мъж до Сияйната стрела. Мощното животно се втурна към онзи, който застрашаваше живота на любимия му господар. След като шестте огнени пушки бяха насочени към Сивия орел, той знаеше, че ще е глупаво да помръдне. Ако Великият дух пожелаеше, може би щеше да успее да избяга и той. Но друг път. Засега трябваше да принуди белите да удържат на думата си, без да рискува лекомислено живота си.
Чула се изправи на задните си крака и замята копита, запръхтя пронизително. Хокинс падна назад, опитвайки се да избегне смъртоносните удари.
— Бягай, Сияйна стрела! — извика загриженият баща още веднъж, докато бързото животно продължаваше смелата си атака.
Пъргавото дете прескочи опънатото въже и го издърпа от ръката на Хокинс. Спусна се като катеричка, оказала се на свобода. При първия намек за предателството воините Оглала незабавно излязоха иззад дърветата. Сияйната стрела се спусна в прегръдките на дядо си. Сивия орел видя как развързват унизителното въже от тънкото му здраво тяло. Погледна Бягащия вълк, кимна с облекчение и примирение, а после премести бездънния си поглед към мъртвия мъж под копитата на Чула.
— Чула, я! — изкомандва той обичното си животно да се върне в безопасност при своите. Жребецът мигновено се подчини, тропайки с копита по твърдата земя, и се спусна към гората. Както беше обичаят, Оглала също се оттеглиха сред дърветата, за да не пречат на белите да скърбят за загубата на своя воин. Сивия орел погледна към шестте пушки, насочени в тялото му. Леденият му поглед се взря в очите на всеки от мъжете поотделно и прочете в тях напрежение и страх.
За част от секундата той се изкуши да се хвърли в бяг, да накара войниците да стрелят по него и да довършат бързо тази смъртоносна игра. Но не би могъл да покаже подобна страхливост, нито пък щеше да позволи синът му да чуе предсмъртния му вик. Остана където си беше, войниците също. На Сивия орел му беше забавно, че не смеят да го приближат. Не беше ли вързан? Те не държаха ли пушки в ръцете си? Не бяха ли много, а той — сам? Какви страхливци бяха тези бледолики!
Най-накрая цял взвод въоръжени войници притичаха и го наобиколиха. След като Хокинс беше единственият, който говореше сиукски, те нямаха представа как да се обърнат към силния воин, като не знаеха, че той говори свободно английски. Провериха дали в стъпканото и обезобразено тяло на Хокинс не е останала още някоя искрица живот. Наредиха бързо да го погребат. Няколко смушквания с пушките по широкия му гръб на Сивия орел го подканиха да тръгне.
Във форта го отведоха в канцеларията на Ходжис. Около него бяха останали само трима души. Сивия орел застана в средата на малката стая, мускулестото му тяло изглеждаше застрашително сред тримата мъже, макар те да знаеха, че с вързани ръце е безпомощен. Един войник остана пред вратата с пушка, насочена към корема му. Човек със странна външност седеше на стол от лявата му страна, докато водачът на Сините куртки — мъж с огромен гръден кош — обиколи няколко пъти Сивия орел.
Очите на Ходжис го премериха от главата до петите.
— Ето, това е известният Сив орел — презрително се присмя той. — Сега не изглежда тъй страшен, нали? — Ръцете му опипваха здравите мускули по ръцете и раменете му. Сивия орел не мръдна, нито проговори. Погледът му остана стоически вперен в стената. Потисна една усмивка, когато Ходжис отбеляза липсата на трофеи по тялото му. Познаваше добре белите — те обичаха подобни кървави сувенири.
Ходжис застана пред него, но погледът на Сивия орел като че ли минаваше през стъкло и продължаваше да се взира в отсрещната стена. Нервите на Ходжис се изопнаха и го побиха тръпки. Внезапно нанесе силен удар в незащитения стомах на вбесяващия го индианец, който не показваше и сянка от уплаха или слабост. Единственият отговор беше, че воинът пое дълбоко въздух с широко разтворени ноздри.
— Дяволите да те вземат! Да беше тук Хокинс да ти преведе какво имам намерение да правя с теб, червенокожо копеле! Твоите хора ще получат обратно великия си воин, но парче по парче — закани се храбро той, макар, че отвътре трепереше.
Изразът на Сивия орел не се промени. Смеейки се самодоволно, майорът се обади:
— Елате тук, дон Диего. Ето ви истински жив варварин. Те ли тревожат толкова вашето правителство? Заради тях ли са ви изпратили? Както виждате, не си заслужава. Пълно е с кръвожадни червенокожи — примитивни животни, а земята е безплодна и за култивирането й ще е необходим толкова тежък труд, че ще убие най-добрите ви хора!
— Ако е толкова лошо, амиго, защо вие дойдохте тук? — запита любезно дон Диего, официален представител на испанското правителство. — Въпреки че тази територия принадлежи на Испания, тук има повече американци и французи, отколкото мои хора.
— Затова ли искате да я продадете? Тя е по-близо до нас, отколкото до Испания. Не можете да управлявате през океана тези обширни територии.
— Не съм казал, че моето правителство иска да ги продаде на вас — поправи го дон Диего, играейки си с тънките си, черни като смола мустачки, а после замислено поглади козята си брадичка. Кожата му беше
