светла и гладка като на малко дете, смутеният му вид издаваше неудоволствието му от грубото държане на Ходжис.
Белите се надхитряха помежду си, ала тази земя принадлежеше на индианците, а не на испанците. Облечен в черни дрехи, украсени със скъпо сребро, този мъж не изглеждаше като останалите. Речта на дон Диего и дрехите му бяха различни, забеляза проницателният воин. Излъчваше някаква необикновена сила и самоувереност. Беше ясно, че водачът на Сините куртки се отнася с уважение и страх към него. След като установи това, Сивия орел се заслуша по-внимателно в думите им.
— Защо толкова се хвалите, след като сте заловили само един мъж? Когато един вожд е убит, следващият много лесно и бързо заема мястото му. Не мога да разбера огромния ви страх от този самотен воин.
Измъчен, Ходжис се присмя:
— Само един мъж ли? Цезар само един мъж ли е бил? И Чингис Хан е бил един! Александър Велики също е бил един! Понякога един подобен мъж е достатъчен, за да подхрани мечтите за величие и обединение! Сивия орел е точно такъв мъж! Всеки воин по тези места би го последвал дори и в ада само да им нареди! — изръмжа Ходжис, а после се изчерви заради грубия си изблик. — Простете ми, сър, увлякох се — бързо се извини той, забелязвайки неодобрителната физиономия на упорития испанец.
— Разбирам, че сте любознателен изследовател на историята. Ако този индианец е големият вожд, какъвто го смятате, защо тогава се хвана във вашия капан? — запита скептично дон Диего с обидно весел тон. — Вождовете, за които говорихте биха пожертвали даже семействата си, за да станат велики. Щом един мъж може да размени живота си срещу този на малкото си момче, не може да бъде толкова студен и опасен, какъвто го изкарахте. Не виждам пред себе си бог на войната, а само един смъртен, който самопожертвователно и смело размени своя живот за живота на сина си.
Ходжис едва успяваше да сдържи бесния си гняв. Но не можеше да направи нищо против дон Диего. Беше му заповядано да изпълнява всичко, което испанецът пожелае и да не се подчини на заповедта би било огромна грешка.
Дон Диего направи кръг около безмълвния воин. Пое дълбоко дъх при вида на кръвта, която се стичаше от дълбоко врязаните в плътта ремъци.
— Развържете го! — внезапно изкомандва той.
— Да го развържем ли? — невярващо попита Ходжис.
— Ремъците са много стегнати. Ще го осакатите — хапливо отбеляза дон Диего.
— Какво значение има? Скоро той ще умре. Опасен е, дон Диего — извика майорът, ядосан от властния испанец.
— Човек може да приеме, че е справедливо врагът да бъде екзекутиран, сър, но не и да си позволява детински игри на бруталност. Вашите хора са въоръжени, вие също носите пистолет. Със сигурност двама въоръжени мъже могат да се справят с един единствен невъоръжен — задъхано изрече той. Как смее тоя наперен петел в синьо и жълто да поставя под съмнение авторитета му!
Ходжис си помисли, че ще убие испанеца, ако още веднъж повтори „един единствен“.
— Казах да го развържете! — повтори дон Диего.
Бесен от гняв, с почервеняло лице, Ходжис запелтечи:
— Както желаете… дон Диего. Но на мен… не ми харесва това. Той е опасен и коварен.
Ходжис извади нож от бюрото си и преряза потъналите в кръв ремъци. Издърпа жълта кърпа и избърса с нея мокрите си пръсти, а после и ножа си. Седна зад бюрото на безопасно разстояние от коварния воин, като хвърли изцапания нож върху масата. Наблюдаваше как Сивия орел раздвижва пръстите си, а после лениво скръства ръце върху мускулестите си гърди, без да обръща внимание на кръвта, която капеше върху дрехите му. Ходжис нервно се раздвижи, когато черните очи на индианеца се впиха в неговите. Досега не беше виждал толкова заплашителен поглед.
— Дръж го на прицел, Клинт. Бърз и хитър е.
— Хайде, хайде — сгълча го испанският представител. Той пристъпи към Сивия орел и запита: — Говориш ли английски? — След като индианецът не отговори, дон Диего добави: — Разбираш ли?
— Не се приближавайте толкова, сър, ръцете му са развързани — предупреди Ходжис, вбесявайки дон Диего с непрекъснатия си страх.
Дон Диего удари с юмрук по бюрото.
— Стига, майор Ходжис. Не виждам нищо страшно. Той е сам! Какво може да стори един беззащитен затворник…
Със светкавична скорост лекомислено захвърленият нож се оказа в ръцете на Сивия орел. Той сграбчи дон Диего и допря ножа до гърлото му. Обърна се така, че ужасеният дипломат да остане между него и белите му врагове.
— Какво по… — изруга Ходжис, обзет от паника и изненада. — По дяволите, Диего! Предупредих ви, че е бърз и опасен! Не трябваше да пускаме ръцете му. Един единствен мъж, така ли? Е, животът ви е в негови ръце! — избухна Ходжис.
— Говорете му, глупако! Престанете да дърдорите като някакъв идиот! Не му позволявайте за ме нарани! Вие сте длъжен да ме защитите. Ако нещо ми се случи… — дон Диего остави ясната заплаха да увисне многозначително във въздуха.
Ходжис се вгледа в испанеца. Къде бяха арогантността и смелостта му? Един единствен мъж, присмя му се той наум. Сивия орел не беше просто мъж, той беше бог на войната, ужасяваща легенда, неочаквано въплътена в реалния живот. Ходжис за момент се изкуши да остави индианеца да пререже нещастното гърло на Диего, а след това да го застреля. Така едновременно щеше да се отърве от два неприятни проблема.
— Забравихте ли, че той уби единствения човек, който говореше дивашкия му език? — напомни Ходжис на разтреперания испанец, който се боеше да диша, за да не се набоде на смъртоносното острие.
— Трябва да има някакъв начин да ни разбере! — извика той.
— Няма нужда. Явно, че се опитва да избяга! — заяви Ходжис. Толкова ли беше глупав? Щеше ли да позволи тая опасна змия да му отнеме най-голямата победа — да залови Сивия орел без нито един убит войник? Хокинс не се броеше — той беше само някакъв търговец, който нямаше късмет.
— Тогава отворете вратата и го пуснете да си тръгне, идиот такъв! Да не би да сте полудял? Може да ме убие! — закрещя дон Диего, забелязвайки как в очите на Ходжис проблясва искра на удоволствие. — Бих си помислил два пъти, преди да извърша някоя глупост.
— Искате да кажете да го пуснем да си тръгне? Глупости, дон Диего! Това е самият Сив орел и аз го залових! А сега искате да го пусна!
— Животът ми не може да се фавни с неговия. Незабавно го пуснете! — крещеше испанецът.
Сивия орел посочи пушката в треперещите ръце на часовия. Ясно беше какво иска да каже.
— Свали пушката! — изкрещя дон Диего.
Очите на войника се преместиха върху зачервеното лице на своя командир. Чакаше го да проговори. Ходжис изруга и задъхано рече:
— Остави пушката, Клинт.
Войникът пристъпи към бюрото и остави оръжието там. Сивия орел посочи въжето, което висеше на стената и кимна към часовия. Ходжис се разгневи, но се наведе и завърза младия войник. Обърна се към Сивия орел и се присмя:
— Какво ще поиска още Ваше Височество?
Сивия орел издаде звук, приличащ на конско цвилене.
— Искаш кон, така ли? — пошегува се Ходжис саркастично.
— Бързо му дайте кон, Ходжис! Не го гневете! Ножът е остър, а той може да загуби търпение!
Ходжис се вгледа в паникьосания испанец и смело заяви:
— Ако не беше поискал да го развържа, гърлото ти нямаше да е в опасност. Очаквам голяма награда задето те спасих.
— Наказанието ти ще е по-голямо, ако не го пуснеш — озъби му се дон Диего.
Щом Ходжис тръгна към вратата, Сивия орел премести острието на ножа към сънната артерия на испанеца. Само една погрешна стъпка на Диего, или какъвто и да е опит някой да го нападне, и острието щеше да потъне в гърлото му без надежда за спасение. И тримата мъже разбраха стратегията на воина.
