Ходжис отвори вратата. Сивият орел извика:
— Уасичу.
Ходжис се обърна и го погледна.
— Какво искаш още?
Очите на Сивия орел се плъзнаха към двамата войници, които стояха наблизо и им кимна да отстъпят. Кипящ от гняв, Ходжис извика:
— Хей, вие там, идете в кухнята.
Войниците го погледнаха изненадано, но се подчиниха. Острият поглед на Сивия орел се отмести към предната част на форта и спря върху стражите на кулите в двата края. Следващото му безмълвно нареждане беше ясно. Като скърцаше със зъби, Ходжис нареди и на тях да отидат в кухнята. Лукава искра проблесна в очите на майора, когато успя незабелязано да им даде знак да не се подчинят. Но индианецът улови погледа, разбра го и поклати глава предупредително.
— Мръсен червен дявол! Някой ден пак ще ми паднеш в ръцете! — изруга разярен комендантът.
Ходжис извика да доведат кон и да го оставят до портата. Когато всичко изглеждаше готово, Сивия орел избута дон Диего през вратата и повлече дребния мъж към коня. После кимна властно и се наложи самият Ходжис да отвори портите. Хванал поводите с два пръста, Сивия орел тръгна назад, повличайки коня и дърпащия се дон Диего. Вече на безопасно разстояние, индианецът победоносно изгледа разярения Ходжис. После пусна дон Диего и му подари ножа да си го пази за спомен.
Кимна с глава и се усмихна. Метна се на коня и препусна с все сила. Дон Диего изгледа изненадан оръжието в треперещите си ръце, а после — гърба на оттеглящия се индианец. Ходжис се приближи.
— Защо не го прободохте? — извика той невярващо. — Щяхте да убиете самия Сив орел!
— По същата причина, поради която той не намушка мен! Може да е дивак, но е човек на честта. Много подцених храбростта му — чистосърдечно си призна дон Диего.
— Диваците нямат чест! Ножът беше у вас, защо не го използвахте?
— Уж сте хитър и умел човек, но също го подценявате. Ако се бях опитал, земята щеше да попие моята кръв, а не неговата. Вие изглежда не разбирате какво направи той, но аз не съм глупак, Ходжис!
Дон Диего се запъти обратно към форта. Ходжис се загледа в гората. Нямаше смисъл да преследва Сивия орел, В момента, в който напусна форта, той щеше да потъне между дърветата! Обърна се и закрачи към портите.
Когато следващият следобед Сивия орел се върна в лагера, всички бяха много радостни и изненадани. Оглала се събраха около него и запяха хвалебствени песни. Със страхопочитание и наслада те слушаха как е победил враговете си в собствената им игра. Сияйната стрела седеше в силните ръце на баща си. Детето го прегърна няколко пъти през врата. Сивия орел похвали куража и съобразителността му. Момчето се засмя и изпъчи от гордост.
— Вече воин ли съм, татко? Заслужих ли едно перо? — възбудено извика то.
— Заслужи перо, мъничкият ми, но за да станеш воин, са нужни много пера и ще трябва да минат много зими. Имай търпение. Има доста да учиш и да придобиеш различни умения.
— Сега ще търсим ли мама? — внезапно запита детето, пронизвайки сърцето на Сивия орел. — Трябва да я намерим и да й кажем за първия ми подвиг. Сините куртки я раниха.
— Трябва да ми кажеш какво се случи край реката онзи ден, когато те плениха — нежно го окуражи Сивия орел, като се мъчеше гласът му да звучи спокойно.
Момчето разказа същото, което воините бяха отгатнали по следите.
— Къде е мама? — запита то накрая.
— Не знам, Сияйна стрела — отговори му честно Сивия орел. — Други я търсиха в продължение на много дни. Не успяха да я намерят.
Разтревожен, Сияйната стрела извика:
— Тя е ранена. Можем да я открием — заяви то по детски убедено и със сляпа надежда.
Сивия орел погледна баща си.
— Наблюдателят на луната върна ли се, татко?
— Да, сине. Нищо — тъжно обяви той.
Когато Сияйната стрела настоя заедно да я търсят, Сивия орел се усмихна и каза:
— Великият дух ще бди над нея, докато я намерим. Не се страхувай, мъничкият ми, тя благополучно ще се върне при нас.
Четири дни по-късно Сивия орел повтори същите думи на Сияйната стрела. Но момчето не можеше да разбере защо баща му не тръгва да намери майка му и да я доведе в къщи. Нямаше нещо, което баща му да не може да направи! Два пъти се разплака за Шали, друг път заудря с малките си юмручета по гърдите на Сивия орел с искането да намери майка му. След като силният му изблик премина, широко отворените му очи се взряха в баща му и то неочаквано попита:
— Мама мъртва ли е? Сините куртки убили ли са я? Дали се е удавила в реката?
Думите, от които се опасяваше Сивия орел, го прободоха силно.
— Искам мама — плачеше детето, усещайки нещо опасно в действията и настроението на баща си.
Какво можеше да каже той на това малко момченце, което страдаше тъй дълбоко? Сигурно щяха да я открият и да му я върнат досега, ако… — при тази мисъл очите му се премрежиха.
— Не мога да доведа майка ти у дома, Сияйна стрела. Ако Сините куртки са я убили, сега за нея се грижи Великия дух. Той няма да я изостави. Ако скоро не ни я върне, ще знаем, че е отишла при Великия дух.
— Сините куртки са лоши, татко. Тя падна във водата и повече не я видях. Дали Великият дух я е спасил?
— Не знам, сине. Но той пожали моя живот, затова се върнах при теб.
Сияйната стрела плака, докато заспа в прегръдките на баща си. Почти се зазоряваше, когато големият воин потъна в дрямка.
На следния ден, щом Сияйната стрела откри, че дядо му го няма, у него се събуди нова надежда.
— Да не би дядо да е отишъл да търси мама? — запита той с блеснали кафяви очи, които разкъсваха сърцето на баща му.
Сивия орел го погледна и се усмихна.
— Вероятно ще намерим Шали — отговори той, тъй като не беше в състояние да каже на сина си, че Бягащия вълк е в лагера Сисетон заедно с представители на други племена. Той трябваше да отиде с него, но не можеше да остави своя син самичък с мъката му. Освен това сърцето му беше далеч от продължаващата война с белите. Той и Сияйната стрела трябваше да са заедно сега, тъй като скоро щеше да бъде принуден да признае, че Шали никога няма да се върне. Сивия орел се сети, че трябва да съобщи на вожда Черен облак за мъчителната загуба на дъщеря му. Но той сигурно е на срещата в лагера Сисетон. Когато преговорите свършат след два дни и баща му се върне, Сивия орел трябваше да отиде в лагера Черна стъпка, за да отнесе страшната вест.
Както обикновено след бягството му от форта, Лия дойде да им донесе храна и да свърши домашната работа. Под маската на съчувствие и послушание Лия изпълняваше дневните си задължения най-ревностно. Тя използваше всяка възможност да се доближи до Сияйната стрела: хранеше го, грижеше се за него, забавляваше го, дори го успокояваше. Сивия орел беше така потънал в мъката си, че не успя да разгадае замисъла й. Но коварната Лия знаеше точно какво иска.
Докато Бягащия вълк и Бялата стрела ги нямаше, тя трябваше да се възползва от всяка възможност, за да омае Сияйната стрела и храбрия му баща. При нормални обстоятелства това щеше да изисква много време. Но измъчени мъка и самотата, двамата мъже се поддаваха по-бързо на пъкления й план. Детето скоро откри приликата на Лия с майка му. Обаче Сивия орел с нараненото си сърце по-трудно се подаваше на очарованието й.
Лия старателно избягваше всякакви контакти с другите индианци и вършеше работата си само докато всички почиваха. Ако някой забележеше как постепенно заприличва на принцеса Шали, щеше да стане лошо. Но засега нямаше нищо тревожно. А как не й се искаше всяка вечер да се връща в шатрата на Бягащия вълк. Но твърдият воин й даваше ясно да разбере, че не може да спи при тях, независимо, че се държеше като негова робиня. Нужно беше само време. Но разполагаше ли тя с тази ценност? Не, Бягащия вълк и Бялата стрела щяха да я издадат и всичките й мечти щяха да пропаднат в момента, в който се
