— Как стават тези неща? Не зная — бранеше се тя с нарастващ страх пред неговата настойчивост.
— Щом раната заздравее и се върнеш при своя народ, ще си спомниш — увери я той. — Не се тревожи. Все още си слаба и болна.
— Да се върна при моя народ? Ти каза, че чичо Тед е мъртъв. — Тя се хвана за този факт, за който той явно грешеше.
— Твоят и мой народ, Оглала. Ще се върнем в моя лагер. Щом видиш сина ни, главата ти ще се проясни.
— Няма да тръгна оттук с теб! Искам да се върна вкъщи — задъхано изрече тя.
— Моят лагер е твоят дом, Шали — заяви Сивият орел, крайно изтощен.
— Не! Лъжеш! Защо се отнасяш така с мен? — изстена тя.
— Ти си моя съпруга, майка на нашия син. Скоро ще си спомниш всичко.
— Смелата мечка бил изпратил човек да ти каже? — запита тя. Той кимна. — Ако това, което твърдиш, е вярно и съм твоя съпруга, защо тази жена Чела се отнасяше така жестоко с мен? — без да иска, запита тя, предполагайки, че така ще разкрие тяхната нечестна игра.
Сивия орел се обърна и изгледа Чела. Поиска обяснение за твърдението на Шали. Чела пребледня, а после се изчерви виновно. С растящо любопитство Шали наблюдаваше какво става. Двамата мъже се нахвърлиха с думи върху разтрепераната жена. На Шали й се искаше да разбира какво става.
Красивият индианец се обърна към нея.
— Чела е постъпила така от ревност. Преди ние да се съберем, ти беше обещана на Смелата мечка. Страхувала се е, че той отново те е пожелал.
Смаяна от това обяснение, Шали огледа и тримата.
— Как може да твърдите такива неща? Аз не ви познавам! Ти индианец ли си? — внезапно запита тя Сивия орел.
— Аз съм Оглала, но белите ни наричат сиукси. Ти дойде в нашите земи преди много години. Влюбихме се от пръв поглед. Ти си моята жена. Ще се отречеш ли от собствения си син? — хвана се той за този лъч надежда.
— Аз нямам никакъв син! Как мога да имам син, след като не съм омъжена!
Сивия орел се пресегна към ръката й, но тя се отдръпна.
— Шали… как да стигна до теб, след като ти отхвърляш думите и любовта ми? Трябва да се приберем. Синът ни има нужда от майка си. Много вечери плаче безутешно от страх да не си умряла. Болката му нищо ли не означава за теб?
— Но аз не съм му майка. Не разбираш ли, Сив орел? Бъркаш ме с друга жена. Сигурно си заслепен от мъка поради загубата й. Съжалявам, аз не съм твоята Шали! — разпалено му извика младата жена.
— Пет зими ти живя като Шали. Ти роди нашия син. Дори и мислите да са изчезнали от главата ти, действителността не е. Щом се вгледаш в лицето му, истината ще блесне с пълна сила.
— Как се казва нашият син? — неочаквано запита тя.
— Името му е Сияйна стрела — отвърна той.
Тя повтори името му наум, наблюдавайки воина пред себе си.
— Как е възможно една жена да роди син и да не си го спомня? Как така съм живяла с теб пет години и не те познавам? Невъзможно.
Дали Великият дух не го наказваше за това, че е предал любовта си, себе си? Тя беше като непознатата, която срещна преди много зими и в която толкова силно се влюби!
— Кажи, Шали, каква беше последната ти мисъл? — Мрачният му израз се замени с усмивка.
— Не те разбирам! — придоби тя объркан вид.
— Какво е последното, което си спомняш? — поясни въпроса си той.
— Пътувахме на запад. Бяхме отседнали за нощувка край едно селище, наречено Сент Луис. Защо? — попита го Шали. Кой беше този земен бог, красив като митичния Адонис? Как можеше един напълно непознат да събужда подобни чувства в нея? Тръпка на несигурност премина през тялото й.
— Не си ли спомняш как дойде тук и построихте дървен форт с вашите хора? Не си ли спомняш щастливия ни съвместен живот? Как тъй? Защо? — тъжно запита той, леко смръщен.
— Още не сме стигнали до целта. Остават ни много седмици път. Тъй като сега е пролет, сигурно скоро ще пристигнем — задъхано обясни тя, а страхът и подозрението й се увеличаваха. Защо си губеше времето да се занимава с този толкова жизнен и смущаващ я мъж?
— Сега е зима, Шали. Твоите хора дойдоха преди много зими. Според календара на белите сега ще дойде пролетта на 1782 година. Оженихме се преди много зими. Заклевам се в живота и честта си, че ти си моя съпруга и че аз те обичам — изрече той, разкъсван между радост и божа.
Тя се олюля и пребледня.
— Не е възможно! Сега е 1776 година.
— Според вашето летоброене ние се оженихме през 1777 година, а синът ни се роди през 1778-ма. Моля те да си припомниш нашия дом. Смятахме те за умряла и те оплакахме. Никога сърцето ми не е изпитвало такава болка и празнота. Имам нужда от теб, Шали.
Тя му хвърли невярващ поглед.
— Нали не очакваш да ти повярвам, че пет или шест години са изтрити от съзнанието ми! — възкликна тя със страх, изумена от искреното му нежно държание. Каква зла и изкусителна игра играеше този бронзов бог? Защо? Ако беше загубила всичко, щеше ли да свикне да живее по този начин?
— Вярно е, мъничка моя — отвърна той спокойно, а привлекателното му лице изразяваше нежност и искреност. — Обичам те и се радвам, че се върна при мен.
— Не вярвам, ас мога да повярвам — прошепна тя и се разтрепери.
— Мога да докажа дамите си, ако ми позволиш — умолително й предложи.
Тялото й отслабна, а съзнанието й се замъгли. Шали припадна.
ГЛАВА ШЕСТА
След като Шали дойде на себе си, мъчителният спор продължи часове. Шали отричаше твърденията на достолепния воин, който се бе навел над нея и се кълнеше в такива странни и ужасяващи неща. Дългите дни на тормоз и самота се бяха отразили твърде зле върху Сивия орел и тъкмо когато намери скъпоценната си любов, откри, че тя отрича думите и чувствата му — всичко това постави на изпитание търпението му и желанието да я разбере. Но дори сега да не можеше да си спомни тези неща, тя скоро щеше да го направи! Обясняваше й истината разбрано и логично. Но защо тя настояваше, че не е така? Какво се криеше зад страха, който личеше в ясните й очи?
Той говореше, обосноваваше се и я убеждаваше, докато изтощението и мъката станаха непоносими.
— Не те разбирам, Шали! Досега никога не си се държала тъй жестоко! — изведнъж избухна, нервите му се бяха опънали, а красноречието му беше изчерпано.
— Жестоко ли! — му отвърна тя по същия начин. — Лежа тук болна и почти умираща след някаква злополука, която не мога да си спомня, и в този момент ти се появяваш лукаво и самоуверено и най- спокойно ми съобщаваш, че аз съм изгубената ти съпруга, след като ние въобще не се познаваме! Твърдиш, че този невероятен брак е просъществувал пет години и че имаме син! Казваш, че съм живяла в индианско село почти шест години! Че чичо ми и моя народ са мъртви! Хвалиш се с жестока война с белите! Уверяваш ме, че ме обичаш! Всичко това са лъжи! Една малка рана на главата ми не би могла да изличи толкова неща от съзнанието ми! Няколко дни или седмици, може би, но пет-шест години? Не може да е вярно!
— Аз също не разбирам защо е така, но ти говоря истината! Защо иначе щях да ти разправям за тези неща, ако бяхме съвсем непознати? Ти не питаш защо Смелата мечка и Чела са те познали и знаят името ти. Не си задаваш въпроса как са минали много луни и какво е станало с тялото ти? Ще ми повярваш ли, ако ти кажа къде имаш белези по тялото? — внезапно се хвана той за това доказателство.
Тя пребледня, а после стана тъмночервена. Започна да заеква от неудобство.
— Това… би било лесно… след като… съм лежала в безсъзнание и… сте ме гледали не знам колко дълго! — завърши тя и се намуси.
Вбесен от намека й, той се разфуча:
