— Едва днес пристигам. Обвиненията и нападките ти ме обиждат. — Бързо замени яростта си с нежност, забелязвайки нежелателния ефект от избухването си. — Не те ли е грижа колко много съм страдал за теб?
— Те биха могли да ти кажат тези неща! Имам само думата ти, че не си се възползвал от болестта ми — отхвърли тя доводите му.
— Преди приклада на Синята куртка да те удари по главата и да изличи любовта ни от нея, ти не би се усъмнила в думата и честта ми. Такава болезнена загуба не променя истината. Как мога да ти помогна, когато ти обръщаш сърцето и съзнанието си срещу мен? Погледни ме, Шали. Любовта ни беше силна и красива — как можеш да забравиш подобни чувства? Защо ме нараняваш по този начин? Не страдах ли достатъчно, докато в продължение на много луни те смятах за умряла?
Погледна очите му, после красивото му лице и мъжествена осанка. Ако съществуваше някаква необяснима бариера в съзнанието й, тя съвсем честно се бореше да я преодолее. Кое беше това великолепно същество, което й говореше тъй умолително и изговаряше такива тревожни думи, чиито очи я омайваха и искаха от нея да се съгласи? Ами ако казваше истината? Ако наистина й е съпруг и имат малко дете? А ако й се губят пет години от живота? А ако наистина е имала съпруг и син… това означаваше, че те… той…
Изчерви се, после пребледня и изведнъж я побиха студени тръпки. С пръстите на треперещата си ръка докосна долната си устна, като продължаваше да разглежда мъжа. Ръката й се сви здраво в юмрук и не усети как ноктите се впиха болезнено в дланта й. Брадичката й се разтрепери, очите й го стрелкаха с растящо недоумение. Изпоти се, а умът й бързо преценяваше положението. Ами ако той действително казва истината? Тези фатални думи отекваха в ума й…
— Аз… не… си спомням — най-накрая прошепна, неспособна да го нарече лъжец, докато той гледаше с нежност изплашеното й лице. — Не си спомням — каза отново и сълзи потекоха по бузите й. — Как изведнъж да приема един мъж и един живот, само защото се кълнеш, че са мои? Знам само, че това може да е някаква ужасна игра, а ти да си мой заклет враг.
Неразрешимият им проблем се изправи пред Сивия орел в цялата си ужасна реалност и го покоси както мълния поразява огромен дъб. Болезнено ясно беше, че тя наистина не го познава, нито пък си спомня общите зими и любовта им! Той я притисна силно и обеща:
— Не се безпокой, Тревисти очи. Щом се оправиш, мракът ще се разсее от съзнанието ти.
В нещастието си Шали се отпусна за миг в успокоителната му прегръдка. Докато той я целуваше непрестанно по лицето, я обзе ужас. Отдръпна се от него и извика:
— Не ме докосвай! Не ти вярвам! Никога по-рано не съм те виждала!
Смаян от омразата, с която произнесе думите и от студения й поглед, той се вкамени.
— Не знам какъв лош номер се опитваш да изиграеш, но няма да мине. Не съм луда! Остави ме да си ида вкъщи, моля те — помоли го искрено тя. — Чичо ще те възнагради, ако ме върнеш при него.
— Той е мъртъв! Всички във вашия форт бяха убити по време на битката! Аз те спасих и се ожених за теб. От твоите хора само ти и скаутът Кени са живи — повтори той, като прибави и нов факт.
— Джо Кени? Къде е той? Заведи ме при него — бързо поиска тя, отклонявайки го властно.
Удивен, той поклати глава и въздъхна шумно.
— Кени си тръгна оттук преди много зими. Живее в дървена къща на много, много луни оттук. Взе Мери О’Хара за жена. Нищо ли не си спомняш от онова време? — запита той, страхувайки се от отговора й.
— Откъде знаеш името на Мери? Как може Джо да се ожени за дете? — предизвика го тя, спомняйки си петнайсетгодишното момиче, което видя неотдавна за малко в Сейнт Луис. Наистина. Мери и Джо бяха приятели, но да се оженят? Не е възможно!
— Бялото момиче беше малко преди много години, Шали. Кода Кени ни каза, че те са се събрали, когато веднъж дойде в нашия лагер.
— Кода? — Повтори тя странната дума.
— Означава приятел. Кени и Сивия орел бяха кодас много отдавна. Ти си забравила също, че говориш моя език тъй добре, както аз говоря твоя.
— Как, когато не разбирам нищо, което ми казват? — възрази тя.
— Аз те научих на моя език през онези зими, които ти си забравила — бавно повтори Сивия орел, усмихвайки се търпеливо. Сигурно загубата на толкова много памет я обърква и плаши. Трябва да бъде твърд, но мил с жена си, докато спомените пак се върнат при нея. — Отново ще те науча на моите думи — заяви той с палава усмивка и смекчен поглед.
— Ако това, което твърдиш, е вярно — леко отстъпи тя — какво ще стане, ако никога не си спомня тези последни пет години?
Той се смръщи и присви очи дълбокомислено. Със сдържан смях каза:
— Тогава ще си създадем нови спомени. Отново ще те науча на същите неща.
— Но ако сме били… женени, как… ще живея с непознат?
— Много пъти си ми казвала, че Сивия орел е единственият мъж, когото страстно обичаш със сърце и тяло. Същото ще е и сега — обеща й той уверено, а изгарящият му поглед я накара да се изчерви и разля огън в кръвта й.
Откъсна погледа си от него. Какво щеше да поиска от нея този непознат, ако тръгне с него? Кършеше ръце в скута си, измъчвана от подозрения. Женитбата означава да спят заедно…
— Не мога — прошепна тя по-скоро на себе си, отколкото на него.
— Какво не можеш, Шали?
Без да вдига очи към него, тя отговори:
— Не мога да бъда… твоя жена. Не те познавам. Не те обичам. — Думите, които чуваше, разкъсваха сърцето му като остър нож. — Ти не би… — Думите спряха на гърлото й и тя не поиска да ги изрече. Може той да реши насила да я отведе със себе си. Ако стане тъй, по-лесно би се справила с един приятел, вместо лекомислено да го превръща в свой враг. Според наблюденията й той наистина вярваше, че тя е неговата Шали!
— Какво не би направил Сивия орел? — настоя той в желанието си да разбере многобройните й страхове и съмнения.
Принудена да узнае намеренията му и да изпита клетвата му в любов, тя попита:
— Ти би ли… ме принудил… да спя с теб?
— Съпругата, винаги спи в леглото на съпруга си — отвърна той меко.
— Но аз не съм твоя съпруга! — задъхано изрече тя, тъй като това я ужасяваше.
— Но ти си — поправи я той и с обич погали разрошената й коса.
Ако имаше силата, тя би скочила и избягала от тази неудобна сцена.
— Какво ще правиш с мен?
Стрелна я въпросително с поглед. Изражението му се разведри.
— Ще те обичам и ще те браня както досега — дрезгаво обеща той.
— Както направи, когато Сините куртки ме удариха, ако е вярно онова, което казваш — направо го обвини тя, за да го изпита.
Думите й бяха жесток удар за сърцето и гордостта му.
— Аз не бях в лагера, когато те са се промъкнали в селото ни, за да сеят смърт. Давам собствения си живот, за да защитя твоя — закле се той твърдо, а погледът му стана сериозен. Челото му се смръщи, той стисна челюсти и сведе поглед към скута си. — Прости ми за мъката и страха, които изживяваш, мъничка моя.
Той излъчваше такава необикновена и магнетична тъга, че тя не можеше да не откликне. Докосна силната ръка на коляното му и тихо промълви:
— Наистина съжалявам, Сив орел. Не исках да те нараня. Можеш ли да ме разбереш? Цялото положение е тъй объркващо за мен. Ти казваш едно, а умът ми — друго. Не мога изведнъж да приема твърденията ти, дори и да предполагам, че казваш истината. Говориш за брак и любов, които са ми непознати. Държиш се тъй, сякаш трябва да падна в прегръдките ти и да ти повярвам. Как, след като не те познавам?
Когато той вдигна очи към нейните, в тях тя прочете искрено страдание. Не й стана ясно защо, но това неудържимо я привлече към него.
