Знаейки, че съществува само един начин да я спре, той се усмихна и поклати глава.
— Има много места, където трябва да се търси Великия дух. Може да е наблизо, но може да е отишъл до Свещените планини край зимния лагер. Ако не успее да се свърже на едно място с Уанкантанка, ще отиде на друго. Не е възможно да го намериш. Трябва да изчакаме завръщането му — не й каза истината той.
— Но кога ще стане това? — запита тя раздразнена.
— Не знам, Шали — отвърна той честно този път.
— Трябва да знае какво разказа Лия. Вярвам, че от тези думи ще олекне на сърцето и съвестта му. Сигурен ли си, че не можем да го намерим?
— Той е като игла в купа сено, Тревисти очи.
— Но пролетният лов за бизони започва утре. Защо да не се върне за него? Какво ще кажат другите, ако той отсъства?
— Нищо. Човек отговаря първо на Великия дух. Избраха мен да заема мястото му, докато той се върне.
Тази новина я жегна.
— Ловът за бизони продължава седмици, Бяла стрела. Кой ще се грижи за мен и за Сияйната стрела?
— Шали — меко я укори той, — мъжете се грижат за всички семейства, докато воините ловуват. Къде отиде твоя остър ум? — игриво я закачи той.
— Там, където упоритият ми и горд съпруг се крие.
— Докато ме няма, трябва внимателно да наблюдаваш Лия. Тя е опасна и изобретателна — предупреди той Шали.
— Знам — разсеяно се съгласи тя. — Хайде, ела при нас за късното ядене — с леко сърце му предложи тя.
— Ако ми намериш някоя добра жена, с която да се събера, животът би бил по-лесен за мен — палаво предложи той, за да смени темата на разговора.
— Сериозно ли говориш? — възкликна Шали и здраво се хвана за думите му.
— Мина ми времето, не си ли съгласна? — усмихна се той, предавайки се най-накрая на съдбата, която нямаше как да промени. Може би отговорът е друга жена.
Весел смях изпълни въздуха.
— Имаш ли някого предвид? — намекна тя с любопитство.
— Ти ще ми помогнеш да избера — ловко отблъсна той въпроса й.
— Един мъж трябва сам да избере жена си, Бяла стрела. Има ли някоя, която да заглеждаш и от която дъхът ти да спира?
— Само Тревисти очи, но тя е омъжена за един силен и ревнив воин. Май че трябва да я открадна от леглото му, докато го няма — весело я подразни той, като прикри чувствата си.
— Ако знае, че друг въздиша по мен, сигурно ще побърза, за да защити територията си.
— Това е голям подвиг — да откраднеш жената на вожд или на известен воин. Но да откраднеш най- красивата, сигурно се равнява на десет подвига.
— Голяма чест ми оказваш. Колко щастлива може да бъде една обикновена девойка, ако привлече погледа на силен и красив воин! Без съмнение много жени биха искали да ги харесаш. Ти си силен и способен, ще станеш много добър съпруг. Трябва да претърсим пялата земя, докато намерим жена, достойна за теб.
Той се усмихна.
— Какво мислиш за Тасия? — запита той.
— Тасия… много е хубава. Нежна е и говори смирено. Сръчна е и е весела. Често пее, докато работи. Ще си помислим за Тасия — отвърна тя без ентусиазъм. Пошегува се: — Какво ще кажеш за Малката луна или за Пиала?
Той й отвърна по същия начин:
— Малката луна е кръгла като пълна луна, а Пиала е незабележима като най-дребната тревичка. Искам съпруга, а не напаст.
— Има една чудесна и деликатна жена, чийто мъж е на смъртно легло — нерешително започна тя, чудейки се дали той не предпочита девствена съпруга.
Очите му проблеснаха едва забележимо.
— Да, наблюдавал съм я много пъти, откакто Полегнатия храст се разболя. Но той се държи за живота като лисица за капан. Не е хубаво да пожелаеш чужда жена, докато мъжът й е още жив. Може да отиде при Великия дух още тази луна, но няма да издържи много зими.
Забелязвайки интереса му, тя го запита:
— След като си чакал толкова дълго, Бяла стрела, какво ще ти коства да изчакаш още малко? Сигурна съм, че Полежалия храст няма да види есенния лов на бизони. Той е слаб и стар. Не е тайна, че тя не искаше да живее с него. Нямат деца, а тя е по-млада от теб. Много приятна жена. Не заслужава ли да я изчакаш още малко? Тя е жена, която може да накара сърцето и тялото на един мъж да запеят щастливо.
— А ако тя пожелае друг воин, когато Полегналия храст тръгне по пътеката на духовете? — запита той сериозно.
— Как може да помисли за друг, след като знае как я гледаш? Няма по-добър мъж за женене в лагера — от сърце му каза тя.
— Какво ще стане, ако Полегналия храст умре, докато ме няма? Ако тя се свърже с друг, преди аз да съм се върнал? — настоя той нетърпеливо.
— Може би някоя игрива тревичка ще прошепне нещо в ухото й. Ако „случайно“ научи за твоя интерес, тя ще откаже на всички, дока то ти се върнеш. Когато падне снегът, ще топли леглото ти — закачи го тя, а после се изчерви.
Той се засмя от сърце.
— Другите ще се смеят и ще си помислят лошо за мен, ако ме чуят да говоря за жената на друг воин, която все още топли леглото му.
— Не и ако само Тревистите очи и бъдещата ти жена знаят за тези планове. Хитро ще я поразпитам да разбера какво мисли и чувства към теб. Ако очите й блеснат, аз ще й намекна да почака завръщането ти.
— Може и така да стане — завърши той весело.
Поприказваха още известно време, преди да се върнат в лагера.
Скоро след като се нахраниха, Бялата стрела си тръгна, за да се подготви за утрешната езда. С помощта на Шали той щеше да спечели най-хубавата жена след нея в лагера…
Ловните групи бяха разделени на три. В тях имаше мъже и жени. Мъжете щяха да убиват огромните животни, а жените щяха да ги следват, за да ги одират и разрязват. Няколко смелчаци щяха да докарат натоварените каручки в лагера и отново да се върнат за друг товар. Беше опасна, кървава, изтощителна, но необходима работа, която те вършеха всяка пролет и есен. Но си заслужаваше, в нея бяха ангажирани половината жени от племето, а другата половина участваше в есенния лов.
Бяха оставени мъже, които да охраняват лагера и да ловуват за семействата. Воините и бъдещите воини вървяха след гръмотевичните копита на морето от космати животни, които покриваха Равнината. Шумното им приближаване или отдалечаване се чуваше от мили разстояние. По-младите мъже бяха избрани да пренасят кожите и месото в лагера, за да не се развали и да не привлече апетита на лешоядите и койотите. Всяко задължение се изпълняваше с вещина и покорство, тъй като такъв беше животът на индианците.
За всички имаше много работа, а Шали скърбеше и за липсващия си съпруг. Изминаха още три дни и тя работеше до премаляване, за да може да спи дълбоко и да не скърби. Работеше така, че да държи под око Лия и да не й дава възможност за нови измами. Но с всеки изминат ден все повече я тормозеше някакво предчувствие.
И сто години да живее тук, нямаше да свикне на този кървав и миризлив труд. Стараеше се да мисли за нещо друго, докато работеше с останалите жени, тъй като това беше общо дело и облагодетелстваше цялото племе. В горещината се събираха насекоми, които ги измъчваха, а вонята от изсушаващото се месо и
