Нежни екстази

Той предупреди никой да не ходи там, дори и ти.

— Виждал ли си го, след като тръгна? В някой от лагерите ли е сега? Защо не изпрати вест? — питаше тя, гласът й беше странно спокоен, а изразът — неразгадаем.

— Не, Шали, не съм говорил с него, не съм го виждал. Той не беше в нито един лагер, който посетих днес. Когато дойде времето, той ще се прибере. Но вече не можем да чакаме, трябва да се върне още тази вечер.

Погледна го скептично.

— Този път казваш ли истината? — задъхано запита. — Защо толкова лъжи изпълват въздуха този сезон?

— Искам прошка, задето те заблудих. Той ще се върне тази вечер, Шали. Не живя ли с нас достатъчно дълго, за да ни разбереш?

— Той ще се върне за своя народ, Бяла стрела, а не заради мен. Ял ли си? — запита внезапно, за да смени темата.

Той поклати тъжно тъмната си глава.

— Ще ти донеса нещо. Трябва да имаш сила, за да се биеш със злите врагове. Почивай, ще ти донеса храна и вода. — Тя бързо тръгна.

Бялата стрела вдигна очи изненадано, тъй като усети, че някой друг, не Шали, му помагаше. Стеснителна усмивка озаряваше прекрасно лице с блестящи шоколадови очи. Той отвърна на усмивката, преди да хапне за първи път през този страшен ден.

Шали гледаше как Десет дни се качва на коня и запрашва. Бялата стрела беше казал, че съпругът й ще се върне тази вечер, което означаваше, че разстоянието не е много голямо. Толкова близо, любов моя, и все пак колко далеч…

Шали потисна мрачното си настроение и се огледа за сина си. Бързо и настоятелно му обясни какво трябва да прави в случай на нападение. Той изпъчи гърди и заяви, че ще се бие срещу бледоликите заедно с големите воини, тя го прегърна и каза:

— Не, синко, трябва да търсиш безопасност в гората. Един ден ще станеш вожд, трябва да пазим живота ти, докато израснеш висок и силен… като баща си. Трябва да се научиш да се биеш с омразните врагове. Няма смисъл да излагаш живота си още отсега. Трябва да ми обещаеш, че ще се скриеш в гората, ако нападнат лагера.

— Но, мамо, всички воини трябва да се бият.

— Но ти още не си воин, Сияйна стрела. Трябва първо да мислиш за своя народ. След баща ти кой ще ги води, ако по най-глупавия начин загубиш живота си, преди да си готов да се сражаваш? Не си ли спомняш как бледоликите те откраднаха, за да те разменят за баща ти? Могат отново да го сторят. Трябва да пазиш своя и неговия живот. Трудно е да се наблюдава и да се чака, но е необходимо. Има още да учиш, сине. Каквото и да стане, ако дойдат, ти трябва да избягаш. Дори и моят живот да е в опасност, не бива да поглеждаш назад и да се връщаш в лагера, докато не се размине. Разбираш ли ме? Обещай! — твърдо настоя тя. — Ти си силен и бърз, а има стари и болни хора, на които трябва да помогна да избягат.

— Добре, мамо — неохотно отвърна той.

— Ти си добро момче, Сияйна стрела. Един ден ще станеш голям вожд, но първо трябва да доживееш до този ден. Ти си много смел. Ако другите деца викат от страх, умири ги и ги успокой.

При тази сериозна задача той разцъфна и изтича при приятелите си, завладян от новата си роля. Шали разбираше, че трябва да го пусне да играе, че човек не бива да живее със страх и да се крие непрекъснато. Защо не могат да живеят в мир? Войната изглеждаше безкрайна.

Луната се бе издигнала точно над главите им, Шали я забеляза от вентилационния отвор. Твърде разтревожена, за да заспи, крачеше из шатрата, която тя и Жената костенурка бяха построили. Спомени за дните, прекарани с Малкото цвете и Наблюдателя на луната, изпълниха съзнанието й. Сълзи се стичаха по бузите й. Каква трагична и безцелна загуба на живот! Такава жестокост и омраза. Мигове като този я караха да желае все още да е в Англия.

Коленичи до сина си и нежно поглади косата му, докато той спеше спокойно. Колко е прекрасно да си млад и невинен, да не познаваш трагедиите в живота. Изви гърба си, който я болеше. Изправи се и се обърна. Почувства нужда от свеж въздух и се насочи към входа. Спря и остана с отворена уста.

Той беше влязъл като сянка — тих и безмълвен. Не помръдна, само впери очи в нея. Колко беше висок и красив! Как можеше шест дни да й се сторят като вечност, а сега да се стопят, сякаш са били само един миг? Стройното му тяло излъчваше сила и гордост, не личеше да е страдал от липса на храна и да е отслабнал от постите. Излъчваше здраве и покоряваща мъжественост. Лицето му беше безизразно, погледът — предпазлив. Дали да се нахвърли върху него възмутено и сърдито? Или да се спусне в прегръдките му и да покрие лицето му с целувки? Ако не го бяха извикали, колко още щеше да остане там? Какъв отговор очакваше той от нея?

Вълнуващият глас спокойно произнесе:

— При първите лъчи на зората трябва да тръгна заедно с воините. Пази сина ни, докато се върна с телата на убитите. Когато другите ловци са в безопасност в лагера, а телата на нашите хора бъдат погребани, аз ще тръгна да отмъстя на убийците им.

Тя чакаше. Само това ли имаше да и каже след тежката раздяла? Никакви мили думи. Отново щеше да тръгне — този път да се сблъска с опасности и смърт и пак нищо? Не му ли беше липсвала и не беше ли го боляло за нея? Никакво извинение и молба за разбиране и прошка. Бил е много близо, щом се върна след няколко часа. Нищо ли нямаше да й каже за тези шест мъчителни дни?

— Бялата стрела беше ранен. Говори ли с него? — запита тя, като се чудеше какво да каже и да направи, чувствайки се като непозната за този жизнен и привлекателен мъж.

— Говорихме на Мястото на воините. Той ще дойде с мен.

Бил е там? Значи се е върнал отдавна, за да се срещне с воините си. Върнал се е вкъщи заради своя народ, заради задълженията си, заради гордостта и отмъщението… а не заради нея.

— Разбирам… — прошепна тя.

Ако му е простила, защо не се спусна в обятията му и не казва, че го обича? Дали раздялата въобще не й е подействала? Не успя да попита Бялата стрела за нея в присъствието на другите. Защо все още беше тъй далечна и обезпокоително мълчалива? Щеше ли отново да го отхвърли, след като тялото и мислите му бяха пречистени? Той копнееше да я прегърне, да я целуне, да се люби с нея. Защо не се втурна към него и не му каза, че вече всичко е наред? Той отново беше силен и чист. Тя не копнееше ли за него, тъй както той за нея? Не разбираше ли, че той скоро ще предизвика Птицата на смъртта? Дали е намерил тялото й отново, а е загубил любовта й? Глождеха го самота и желание.

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Може би неговата красива Шали беше само горда и упорита или пък се чувстваше дълбоко обидена. Едно време смяташе, че я познава по-добре от себе си. Ако това е тъй, имаше само един начин да го открие — да направи първата стъпка. Той беше причината за разрива, той трябваше и да го наруши. Не можеше да си представи какво ще прави, ако е сбъркал.

Бавно тръгна напред с плавни и решителни стъпки. Мускулестото му тяло от години му служеше като силно и смъртоносно оръжие, въпреки че беше гладко и прекрасно. Бронзовата му плът блестеше. Тъмните му очи святкаха като два къса скъпоценен обсидиан. Изключително красивото му лице с благородни черти беше напълно овладяно. Приличаше на млад, мъжествен бог.

Спря на три сантиметра от нея, ясно усещайки учестеното й дишане и трепет. Видът му я хипнотизираше. Погледът й се плъзна по тялото му и се вдигна нагоре. Черните му очи се я изпиваха — образът й го бе съпровождал ден и нощ по време на пречиствателния ритуал. В онази пещера желанието и любовта му се увеличиха, докато злото и слабостта напуснаха тялото му. Той вече се чувстваше цялостен и жизнен, чист и силен. Нетърпеливо чакаше да се прибере у дома, отслабналото му тяло се възстанови само за един ден от задължителното постене. Но ветровете на войната отново развяваха силните му криле.

— Шали — заговори той нежно, а после внезапно спря. Как да започне?

Изплашена от тайнственото му държане, тя дрезгаво запита:

— Искаш нещо да ми кажеш ли?