Подвизите му ще надминат дори моите. Много зими след като ние ще сме отишли при Великия дух, потомците на Слънчевия облак ще съперничат по сила на бледоликите. Белите ще се чудят на величието на онзи, който е взел името си от бизона, който се съветва с мъдростта и който язди с неотразима смелост и умение.
— Не те разбирам. Как Слънчевия облак ще отнеме титлата на вожд от по-големия си брат? — тревожно запита тя, представяйки си яростна битка за власт между двамата й сина.
— Жена ще влезе в живота му, любовта й ще победи силата му. — В тона му се усети горчивина, а погледът му стана леден.
— Жена ли? Но коя? Как любовта на една жена ще го накара да загуби титлата?
— Не знам. Но той ще предпочете нейната любов пред задължението си. Лицето й не се видя много ясно, но тя носеше и таеше у себе си нещо враждебно.
— Сигурно е работа на Уанкантанка да прехвърли всичко на Слънчевия облак. Ако величието ще живее чрез него, тогава той пръв трябва да стане вожд. Може би Великият дух дава тази жена на нашия син за сметка на загубата и му осигурява мир и любов. Може ли такава силна любов да бъде грешна, съпруже? Няма ли да стане голям воин?
— Ще стане. Но любовта й ще му коства много.
— Искаш да кажеш, че ще трябва да отстъпи заради нея?
— Да.
— Тревожи ли те нещо, когато знаеш такива неща? — запита тя.
— Объркан съм. Как може синът на Сивия орел да предпочете една жена пред дълга си?
— Може би любовта му ще бъде като нашата. Не си ли спомняш едно време колко ти коства нашата любов? Не помниш ли как не искаше да се откажеш от мен дори с цената на много страдания?
Той се усмихна игриво.
— Така е. Благодаря на Великия дух, че не ме принуди да избирам между теб и дълга си. Не знам до какво решение бих стигнал — тихо каза той.
Тя се усмихна и го погали по бузата.
— Разбирам, любими. Да пожертваш всичко за една любов сигурно е много тежко. Но да живееш без любов също е трагедия. Колко жесток може да бъде животът. Ако сънят ти е верен, ние не бива да се месим — предупреди го тя.
— Искаш да кажеш, че не трябва да заставам между него и тази жена?
— Да, любими. Съдбата му е в ръцете на Уанкантанка. Както много пъти по-рано ние нито виждаме, нито знаем делата на Великия дух. Трябва да се научим да му вярваме и да не пречим на плановете му, даже когато не ги разбираме или не сме съгласни с тях. Вероятно той ще намери някакъв начин Сияйната стрела да задържи жената и титлата на вожд като теб. Докато дойде този ден, ние трябва да забравим съня. Не позволявай такива объркани представи да застават между теб и сина ти. Може да е било само предупреждение, нищо повече — намекна тя весело. Той се усмихна.
— Вероятно. Както беше и при нас, жената не би могла да влезе в живота му, ако не е такава волята на Великия дух.
— След като си имал толкова видения, как успя да намериш време да мислиш и за мен, да ти липсвам? — пошегува се тя, за да разведри настроението.
— Хитра си, мъничка моя. Но си права, достатъчно говорихме за тези неща. Ще минат много зими, докато се сбъднат тези неща. Сияйната стрела ще ни накара да се гордеем с него.
— Той и сега ни носи гордост и радост, любими. Със всеки ден все повече прилича на теб.
— Може би твърде много е като мен? — леко я подразни той.
— Не. Ти си съвършен.
— Любовта заслепява очите ти за недостатъците ми.
— Ти нямаш такива. Може би съвсем мънички — промени тя твърдението си, той се засмя и я погледна.
— Аз не съм Великият дух и не мога да бъда съвършен.
— И така да е, аз те приемам какъвто си.
— Трябва да спим, малка моя. Слънцето скоро ще покаже лицето си.
— Ще внимаваш, нали? — отново каза тя.
— Как може да се случи нещо, след като имаме да правим още един син?
— Щом ще минат много, много зими, преди той да се появи, трябва ли да се стараем толкова усилено сега? — весело се пошегува тя с блеснали очи.
— Трябва да упражняваме уменията си, за да не ги забравим в подходящия момент. — Той прокара пръст по устоите й и се засмя.
— Тялото ти има нужда да възобнови силата си след виденията. По-добре да спиш сега.
Но той се плъзна леко в тялото й. Движеше се бавно и предизвикателно. Щом тя се възбуди до огнена страст, той се отдръпна и запита:
— Достатъчно ли се упражнявахме тази луна?
— Ако не продължиш упражненията, ще пронижа жестокото ти сърце.
И двамата се засмяха, а после трескаво се любиха. Когато тя заспа в ръцете му, той с неудоволствие се сети за едно видение, за което не бе й казал, не можеше. Вдигна глава и се загледа в Сияйната стрела. После сложи глава близо до тази на Шали и затвори очи.
След малко ги отвори отново. Загледа с копнеж прекрасното й спокойно лице. Тя беше неговият живот, макар да беше бяла. Синът им носеше нейната и негова кръв. Колкото и да я обичаше, можеше ли той да позволи на сина си да го последва? А можеше ли да му забрани любов като тяхната? Имаше ли право да се намесва в живота на синовете си?
Видението отново се върна, за да го измъчва. Той стоеше със Сияйната стрела, когато една жена застана между тях, но беше с гръб към него. Сияйната стрела не я спря, когато тя свали всичките му пера и ги пусна да паднат тихо на земята. Тя хвана ръката му, той й се усмихна с любов, чиста и силна. Щом се отдалечиха в сенките, тя хвърли поглед през рамо към вожда Сивия орел. Той не можеше да мръдне, нито да проговори. Очите й бяха като на кошута, косата й светла като на Шали, кожата й бяла…
Най-после разтревоженото му съзнание се отпусна в така необходимия му сън. Три часа по-късно го извикаха да се присъедини към групата воини, които трябваше да приберат телата на убитите от откритата Равнина: от земите, които бяха техни и щяха да останат техни.
Целуна Шали звучно и прегърна сина си.
— Ще се върна.
Тя му се усмихна лъчезарно.
— Добре, любими, знам. — Сбогуваха се.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Останалите две групи ловци и телата на убитите от племето Оглала бяха върнати в лагера без повече инциденти. Шати се втурна да посрещне съпруга си, щом видя, че бавно се задава към лагера, а товарът му представляваше ужасяваща гледка. Сълзи рукнаха по бузите й, когато видя обезобразените тела на Жената костенурка, на Малкото цвете и на любимия на Блестящата светлина Наблюдател на луната. Другите също предизвикваха мъка и гняв в душата й, но за тримата си приятели тя тъжеше най-много.
Атмосферата в лагера беше тържествена и мрачна. Убитите бяха поставени върху дървени скелета, докато земята погълне телата им, а душите им отидат при Великия дух. Според обичая оръжията на убитите воини почиваха до тях. Оплакваха ги с песни, които да съпровождат душите им по пътя към небето. Децата плачеха за мъртвите си родители, възрастните скърбяха за другарите си, приятели се молеха за онези, които познаваха от детство.
Шали гледаше как съпругът й се връща към лагера. Отговорността тежеше върху широките му рамене, жаждата за мъст насищаше неподвижния въздух със заплашителни искри.
Той се приближи до нея и постоя мълчалив известно време. Прегърна я със силната си ръка, за да я успокои за загубата на добрите й приятели.
— Защо трябва да е тъй, Шали? Защо трябва да ни обявяват война? Те имат свои земи там, където Уи
