— Няма значка — махна той с ръка. — Ставаше дума за друго. След като ми сподели това, винаги съм те пазил. Всъщност, ти знаеш колко съм внимавал и как преглеждах презервативите под лупа, да, много смешно…
— Ако намекваш…
— Нищо не намеквам. Просто изглежда ми изпадат от съзнанието цели дни… и нощи. Подозирам някаква амнезия. Би ли ми обяснила как така съм пропуснал да взема предпазни мерки. Съвсем честно и искрено те моля, кажи ми кога смяташ,
В трескавото търсене на подходяща дата Светлана не обърна дължимото внимание на натъртените последни думи.
— Стана — престори се, че си спомня тя, — когато беше пийнал на рождения ден на онзи твой приятел с очилата…
— Помня. Купона у Сашо Рус. Ти още каза, че той е гамен и неудачник. Даже се посдърпахме тогава. Та, значи, върнахме се после тука скарани — и хоп, направихме бебето, тъй ли?
— Да, струва ми се…
— Изобщо не се чукахме онази вечер. Единствената, когато си преспивала тук, и не сме правили нищо.
— Грешиш. По едно време ти се събуди и ми го пъхна.
— Абсурд — хладно отрече Радослав, а ушите му пламенееха. — Тогава не мигнах цяла нощ. Беше ми болно, че не харесваш нито един от най-добрите ми приятели, защото и за Зако намери кофти етикетче. И обиди Павката. Само заради мен той си замълча тогава. Лека-полека
— Не можеш да помниш, ти беше кютук пиян!
— Тогава как изобщо съм свършил нещо?
— Ами, помогнах ти…
— И кога си го правила преди, след като дори заради една изпита бира ми се цупиш?
— Виж какво, стига с този разпит! — загуби самообладание Светлана. — Може да е било друг път! Какво си ме заял, не съм в полицейски участък! Пък и не желая да говоря пред
— Лъжеш ме, нали?
— Ти!…
Радослав скри юмруци под мишниците си. Изглеждаше печално-безразличен.
— Каква работа си имала снощи в „Нерон“?
Платинената красавица занемя.
— Нали се разбрахме? — продължи Радослав. — Мен не ми е приятно, а и ти сама каза, че не понасяш предишната си компания. А продължаваш да ходиш там.
— Значи… значи така… — трескаво търсеше думи тя. — О, разбирам. — И Светлана изобрази измъчена усмивка. — Сега ми е ясно. Кой ти каза това?… Мълчиш. Май схващам откъде е дошло, дано греша. Или ме следиш?
Радослав продължаваше да мълчи.
Светлана усети, че е време за тежка обсадна артилерия. Тя късо въздъхна, като преди скок в ледена вода. Очите й плувнаха в сълзи:
— Добре — пророни с едва прикрито треперене в гласа. Нещо в младия мъж отбеляза този факт като артистично изпипан. — Виж сега какво се получава. Мънкаш ми нещо, да не се виждаме, говориш ми за някаква друга жена… а аз чакам дете от тебе. Вярно, че има много неща, които не съм ти казвала за себе си. Всеки е правил глупости, особено като търси по-лесен живот… Само че всичко се заплаща. И затова поисках бебе от теб. И затова съм готова да ти простя. Какво толкова, преспал си с някаква, е, и? — Тя се приближи плътно до него, притисна ръка към гърдите си и трогателно зашепна: — Просто повече няма да го правиш, нали? И няма да ме изоставяш, знай, че съм загубена без теб… и детето ти ще задържа и ще го възпитавам като твое… Само не ме напускай… Нали и ти ще ми простиш, че не те разбрах? Ти най-силно се нуждаеш от това, да те разбират…
— Не го докосвай! — изсъска Верена с ръце на хълбоците.
Бе по-бледа от обикновеното, веждите й бяха сключени в буреносни облаци, очите й мятаха жълтозелени мълнии, красивите й устни бяха болезнено прехапани.
— Защо го лъжеш? — рязко продължаваше тя. — Теб те вълнува имота, стоте декара на морето до Шабла, наследството от дядото на Радослав. Друго в него ти не обичаш.
Необясним страх накара Светлана да преглътне яда си. Мълниеносно прехвърли наум списък подходящи тактики и накрая отметна презрително глава. Въпреки това някак не чувстваше, че гледа чернокосата натрапница отвисоко и това я притесни.
— Добре, сестро — подръпна рамене тя. — Давам ти го за временно ползване. В леглото не е супермен, ама… става, което вероятно си опитала, след като си тук. Иначе е пълен мухльо! Аз го създадох, накарах го да се стегне и започне да изкарва
— Нъцки! За бащинство не можеш да съдиш никой. Спомни си хубаво, не ти ли беше точно вчера прането като клан петел? — изплющяха като шамари думите на момичето-змеица. — И сетне, нали си вземаш редовно някакви хапчета. Искаш ли да ти направим тест за бременност? Чуй, я си се фръцкай натам-насам нейде другаде, повече ти допадат тъпуци с лъскави коли и дебели кемери, пък и ти мяза да си нечия държанка. А Дичо го остави. Не го заслужаваш!
Спокойствието съвсем напусна Светлана, отлетя като стреснато ято гарги и тя придоби жалък вид.
Склонила настрана глава, Верена продължи:
— И те предупреждавам, още веднъж кажеш ли нещо обидно за Радослав, ще си гълташ думите. Върви си!
Необяснимо уплашена, Светлана несъзнателно погледна към чантичката си, където носеше немски газов пистолет „Rohm“.
Драконовото момиче хищно се усмихна:
— Хайде де! — подкани я тя. От гласа й въздухът студенееше. — Докоснеш ли оръжие, ще съм в правото си да те убия.
Радослав дойде на себе си.
— Верена! — отчаяно-заповеднически извика той и измъчено се обърна към своето ставащо все по- бивше гадже: — Светле, наистина ли
Тя не отговори, а грабна чантичката си и се запромъква към изхода. Верена я следеше с поглед като лазерен прицел. Светлана се шмугна към вратата и там поспря, оправяйки гордостта си:
— Тръгвам си, Ради. Когато ти се доповръща от плюене по мене, обади ми се. Може да обсъдим нещата. Съжалявам те, че си толкова доверчив и даваш ухо на всяка клевета.
Радослав премълча. Верена продължаваше да стои гърбом към отхвърлената съперница.
— Тръгвам си…! — повтори Светлана с нотки на паника в гласа.
— Добре.
— Прав ти път — додаде момичето-змеица, думите й капеха като отрова, —
Русокосата постоя в нерешителност, след това очите й станаха бесни и тя изхвръкна от мансардата, засилвайки вратата колкото можа. Но трясък не последва — Верена, без да гледа, протегна ръка назад и от около два метра разстояние спря връхлитащата дървена плоскост. Тихо щракна бравата.
— Отървах те.
Радослав стоеше със затворени очи и стискаше зъби.
— Така е по-добре — плахо каза девойката от клисурата. — Кълна се! Как да те накарам да ми повярваш?…
