Да пробудиш драконче…

могла да излъжа колобъра Радан, щях ли да съм сега тук!)

— Ти не ме слушаш.

— Ъъъ, замислих се нещо…

— Я тогава да го помислим заедно… — Светлана придърпа Радослав към себе и впи ярки устни в шията му. Двамата загубиха равновесие и тупнаха на матрака. Русокосата замърка, а от буркана се разнесе стенание.

Не прави глупости, умолявам те!

(Думата ти е закон, ако това е първото ти желание.)

Да! Не прави нищо със себе си и не се намесвай.

(Това са две желания.)

Хубаво! Само ги изпълни!

(Щеше да ми е по-лесно да ти направя палат с висящи градини в Антарктида.) — и змията млъкна.

Светлана междувременно се разопаковаше от дрешките си, а Радослав отчаяно и обречено се проклинаше, мъчейки се хем да се отстрани, хем да не е грубо. Накрая дрезгаво каза:

— Чакай.

Изправи се замаян и безцелно тръгна към секцията, защото бурканът бе в другия край.

— Светле — започна той твърдо, без да се чувства така, — трябва да поговорим…

— За?…

Радослав се затрудни.

— Обичаш ли ме? — изтърси той, за да спечели време.

— Що за питанка, скъпи! — прелъстително се изви в чаршафите Светлана и сладко додаде: — Разбииира се…

Той се втренчи в празния буркан.

— Но какво ти е? Винаги след сбирка с тези твои приятели си един такъв особен… Хайде, ела.

Радослав се мъчеше да си поеме дъх.

За това имаше основателна причина — Верена бе изпълзяла от буркана. Видя я как се изправя като кобра и, вече в човешко тяло, се обляга безшумно на стената. С мрачен интерес тя разглеждаше нищо неподозиращата Светлана.

— Ох, Ради — продължаваше да реди захаросани думи екс-манекенката. — Кога, между другото, ще обсъдиме онова, дето ти уреждам за работа? Време е да си помислим за бъдещето… — тя изведнъж стреснато замлъкна и се ококори към Верена.

Момичето-змия, склонило глава, играеше с абаносов кичур от косата си, престорено безразлично намотавайки го на дългите си пръсти.

Русата я зяпаше объркано.

(Съжалявам. Не мога да изпълня желанията ти. По-силно е от мен.)

Верена заряза заниманието си и продължително се втренчи в Светлана, която много скоро започна да нервничи.

Неволно Дичо ги сравни. Едната бе като бодлива роза, вкопчена в трошащ се под корените й камък, другата — елегантна орхидея от бутик за изкуствени цветя. Бисер в мида — и пластмасова Барби. Ама че каша…

— Коя е… тая? — надменно попита бившата манекенка. Безгрижието й се изпаряваше като разлят етер.

— Момичето, за което са цветята — чу се да отговаря Радослав.

— Така значи…

Последвалата пауза му даде възможност да оцени докрай идиотизма на ситуацията. Попържайки се наум, той направи героично усилие да не мънка баналности:

— Светле, запознах се с това момиче онзи ден и…

— Добър вкус — насмешливо го прекъсна идващата на себе си Светлана. — Ако мине на фризьор, вземе да си смени парцалките и се научи да не стои като гвардеец, ще стане голямо сладурче. Значи, скъпи, запознаваш се с нея онзи ден, а пък я намирам сутринта тук и не й личи да има гащички под полата. По̀ ли я бива от мен с тази чудесна устичка?

Радослав усети как лицето му пламва, но отвърна спокойно:

— Не съм подозирал колко ти отива да си цинична.

— Щом като си глупак — каза Светлана, хладно преценявайки конкурентката като смущаващо неясна. — С мен можеш да имаш много повече в този живот. А с тази хипарка — вероятно само обща игла.

Верена изведнъж се изкикоти:

— Колко си досетлива! Как само позна от раз — смехът й секна и тя се намръщи. — А сега изчезвай поврага.

Властните нотки накараха Светлана да трепне.

(Няма ли да й кажеш да си върви или да й покажа змейството си?)

Радослав остана безучастно объркан.

— Тъй ли? Кой ти дава право, мърло, да командваш тук?

Младежът се раздвижи.

— Аз — гледайки в пода рече той.

— Ооо… — изненада се Светлана.

— Хайде, чао! — подхвърли момичето-змеица. — Този мъж е мой!

„Опа!“ — рече си въпросният.

Светлана продължително изгледа ту единия, ту другата. Трескаво търсеше начин да вземе инициативата в свои ръце. Разполагаше с безотказен арсенал за справяне в далеч по-губещи ситуации. Щастливо хрумване я озари и тя премина в настъпление:

— Браво, Ради. Браво. Не го очаквах точно от теб. Мислех те за по-различен от другите. Но… ще ти простя. Случва се. И ти прощавам, само понеже…

— Не съм… сигурен… че искам да продължи връзката ни — промълви Радослав.

Светлана стъписано го изгледа. Лицето й се превърна в саркастична гримаса:

— Шегуваш ли се, Ради?

— Не — той успя да отвърне на погледа й.

— Така значи… — тя бавно подпря брадичка, почуквайки се с нокти по скулата. — Значи, биеш ми дузпата. Мислех те за съвсем различен. И какво съм ти крива?

— Когато срещнах Верена… Изобщо не се сетих, забравих за тебе, Светле. Това е. Може би е някакво умопомрачение, но… така стоят нещата. Съжалявам.

Пресметливо издържаният глас на Светлана го закова насред оправданията:

— Не можеш просто така да ме зарежеш, скъпи. Вече сгазихме лука.

Той бавно се обърна.

— Моля?

— Е, не стана точно както планирахме, но… Какво, не се ли радваш? Ще имаме бебе! — И тя предизвикателно вирна брадичка към мълчаливата съперница.

(Казах ли ти, че ще те изнудва? Ала що за безсрамница — точно тази ли лъжа избра?! )

— Бебе…? Какво бебе?

— Наше бебе.

Нерешителността му спешно се прибираше в душевното мазе.

— Светла, нещо не схващам… Би ли си пооправила дрешките? Разсейват ме.

Той не извърна очи и тя с нежелание се подчини.

— Светле — продължи Радослав с непознат за нея тон, — преди ми разказа, че приятелят ти починал при катастрофа, а ти от стреса си имала спонтанен аборт. Сметнах го за истина…

Русокосата го гледаше с възмущението на оскърбена невинност.