лежане.
— Разполагай се, чаршафите са под одеялото, тоалетната е с душ и мивка — ако не протягаш криле, ще влезеш — и… лека нощ.
— А ти къде отиваш? — учуди се девойката.
— Долу, в апартамента.
— Защо?
Радослав се затрудни.
— Няма да те притеснявам — увери го Верена. — Ако ти е неприятно, ще се свия на кълбо в другия ъгъл на стаята. И обещавам да не пълзя наоколо, за да не се уплашиш.
— Пълзиш?
— Най ми е удобно да спя в тялото на змия. Много хубави сънища виждат тези създания. Остани, а? Предполагам, че с времето ще ми мине, ала сега… Докато бях в скалата, само безсловесни животинки, дъждовни капки и снежинки ми правеха компания… Много е зле да си сам — завърши плахо и умолително тя.
— Д-добре…
Девойката скочи радостно… Радослав не успя да я предупреди.
Буммм!
Младият мъж се спусна към Верена.
— Добре съм — промълви тя замаяно, често-често мигайки, а той я прегръщаше като малко дете. Едва не изтърси: „Дай, да цункам да ти мине“.
Момичето се изкикоти:
— Леле колко съм си щурава!
— Не те ли боли? — тревожно попита Радослав и внимателно опипа главата й. Черепът под косата имаше странна форма.
— Неее. Имам здрави кости — змейски!
— А какъв е този гребен там… и тази издутина тук? — със суров и подозрителен тон разпитваше той.
— Такава съм си, нали не съм човек.
Радослав с нежелание я освободи от прегръдките си.
— Много си грижовен. Само желанието ти е достатъчно да ме излекува, дори да бях наранена.
Младият мъж се сепна от нежността, прозвучала в думите й.
— Ала какво се чудя — сви тя рамене. — Ти владееш магията…
Няколко минути те се гледаха в очите.
— Спи тук — каза дрезгаво Радослав. — Тази възглавница ще ти стигне ли?
— О, да, много мило…
В следващия момент преобразената девойка се оплиташе в сложен възел върху калъфката на люлякови цветчета.
— Лека нощ, Дичо.
— Лека нощ, Веренче — с пресъхнала уста прошепна той на черната змия до себе си. Животинчето затвори очички. Прилеповите крилца се отпуснаха.
Радослав се съблече и се мушна под завивките. Преди да угаси лампата, той с внезапен прилив на храброст леко целуна малката люспеста главица. Дългите мигли на необикновената змия потрепнаха. Под лявото крило равномерно пулсираше сърчицето й.
„Как така се превръща в същество с по-малка маса?! — обади се шокираният инженер в него. — Това е против законите на физиката!“
„Божа работа“ — отвърна му поетът.
През прозорците в мансардата нетърпеливо нахлу мрак.
Заслушан в далечно скрибуцане на трамвай, Радослав дълго зяпаше в тъмнината. По някое време взе, че си прошепна:
— Нима се влюбвам?
И не беше сигурен, дали тайничко се надява Верена да го чуе или се бе решил да го каже гласно, понеже беше убеден, че тя дълбоко спи. Младият мъж се опита да помисли по-подробно по въпроса, но… не успя.
Сънят бе долетял като сияен дракон.
5
Тя чакаше пробуждането му, подпряла брадичка на коленете си. Радослав сънено забеляза до себе си табла, покрита с шарен пешкир, на която от писаните панички и чинийки на майка му вдигаше пара закуската. Верена размърда рамене:
— Добра заран, юнако. Мляко с какао, милинки, дето им викате палачинки, сирене и кашкавал — казаха ми, че обожаваш тези неща.
— Дбротро… Кой ти каза?
— Майка ти.
Радослав стремглаво се измъкваше от воалите на съня. Нацупи се:
— Ама че… Уж й намекнах да не се качва…
— Аз слязох — прекъсна го драконовото момиче. — И само първата палачинка е на майка ти, трябваше да видя как се правят. Не са изненадани — закикоти се тя и в миг стана сериозна. — Защо ме гледаш така?
Бузите на Радослав почервеняха. Той се засмя, търкайки се по врата. Спасителна прозявка му даде допълнително време да си измисли реплика.
— Чудя се как не те е хванала да те разпитва до обяд за к’во ли не или пък да ти разправя що за хубаво бебе и хрисимо момченце съм бил.
— Не й дадох никакъв шанс — гордо каза Верена. — Щом понечеше да ми задава въпроси, започвах да говоря или да я питам нещо. Така и не успя да си отвори устата. Баща ти е много готин. Донесе ми чехлички, съвсем забравих, че не бива да ходя боса. Нищо не понечи да ме разпитва, само предложи да помогне с таблата. Много е мил. Доста е възрастен, нали?
— Такъв си е… Издънка на стария софийски хайлайф отпреди Девети…
— Започвай да закусваш. Искам да разбера как съм се справила с готвенето.
— Нека поне се измия, става ли?
След това Радослав, без ни най-малко да си криви душата, обяви палачинките за сполучливи. Верена засия.
— Ще изляза за малко навън — каза той, — ъъъ… да свърша една работа. Скоро ще се върна.
Имаше намерението да завърти един телефон, но да не е пред Верена. Автоматът на ъгъла не работеше и той се запъти до другия, на който обаче липсваше шайбата. Реши да се обади от апартамента — как не отиде веднага там? — ала видя изненадващо отворено в ранната доба цветарско магазинче и хлътна вътре. Продавачката-циганка с неочакван плам му помагаше да рови из кофите за неоръфани цветя. Младежът плати и си тръгна.
Изкачи на бегом петте етажа и запъхтян, влетя в мансардата.
Верена, седнала по-турски — младият мъж се втренчи в голите й колене, — изучаваше Радославовия „Тексас Сайънтифик Инструмент“, а до нея лежеше английска граматика, два речника и диплянката с инструкции за калкулатора. Тя вдигна глава, проследи погледа му и бърже придърпа края на роклята си.
— Какво хубавко рокамче12 имаш, Дичо! — Верена радостно размаха елката насреща му.
Радослав успя да нормализира дишането си.
— Ето — каза той и измъкна укрития зад гърба букет. — За теб са.
Тя моментално се озова пред него и зарови лице в розите.
— Какъв великански трендафил! Обичам го! — възкликна щастливо тя. — Как отгатна?
