Да пробудиш драконче…

днес ще печеля златната корона!

(Дано престане Нейното сърце
да бъде непристъпна крепост.
Ще види Тя, че грубите ръце
за Нея пазят океан от нежност.)

Начало! Сребърни тръби тръбят!
Връхлитам буен като дракон,
голям пердах съперниците ще ядат
и публиката няма да скучае!

… … …

Победа! Сред възторжен рев
небрежно на тълпата се покланям…
Но нещо на трибуните не е наред,
натам като към бесило приближавам.

Проклятие! Отнякъде хитрец-поет,
докато удари аз по арената раздавах,
пристигнал и написал някакъв сонет
и Тя от щастие сега сияе!

Изпускам аз короната в праха,
не искам на очите да повярвам.
Ех, тази моя зла съдба!…
Но рицар съм и никога не се предавам.

Добре! Не с меч, с перо въоръжен,
без страх аз ще потъна във мастило,
но няма друг да може като мен
да Те опише КОЛКО СИ КРАСИВА!

— Откъде… знаеш това — изтръпнало запита Радослав.

— Беше надраскано на едно листче и сложено в Речника на научните термини, страница двеста осемдесет и осем. Твое е, нали? Сигурна бях! Хареса ми. За кого си го писал?

— Ъъъ… Разделихме се преди три години. Така и не съм й го показвал. Мислех, че съм го затрил нейде.

— Определено тази жена много е загубила. Колко жалко — каза Верена. Не й личеше наистина да съжалява. — Ти от какво си изкарваш хляба?

— Ами… Денем продавам книги на сергия. Два-три пъти седмично съм нощна смяна в едно супермаркетче, то е на чичо ми. Иначе съм завършил МЕИ… семестриално.

— Къниги, това е интересно — одобри тя. — Дори от лоши и лъжливи, мисля, пак може да се научи нещичко… Хей, това сега ми хрумна! Колко страх брах, че ми се е вкаменил ума в онази проклета канара!

— Как попадна там? — попита той, впечатлен, че необикновената девойка не се беше усъмнила в достойността на професията му на уличен букинист.

Тя се понамръщи:

— Омагьоса ме един колобър. Той кроеше заговор срещу християните за завръщане на Старата вяра. Между нас казано, тя не беше лоша, нито езическа, както пише в кънигите ти… Колобърът беше събрал съзаклятници в една свещена пещера недалеч от мястото, където ти ме намери. Той не искаше или не смееше да ме убие, затова ме заточи в скалата — да не предупредя боилите10 на Царя…

— Била си на страна на христяните?

— Какво те учудва? Аз съм лоялна към своите. По времето на Мама християни са били само Ромеите и затова дядо ми я отпратил в техен манастир…

— Кой е дядо ти?

— Канасубиги Омуртаг.

Радослав предпазливо попиваше чутото. Верена търпеливо го чакаше да си развърже езика. Накрая младежът постигна успех:

— Синът на Крум Страшни! — възкликна той. — Който избил стотици християнски пленници, нали? И дъщеря му била християнка? Не ставаше ли дума за негов син…

— Византийците настъпваха, трябваше да бъдат спрени! — сухо и остро възрази момичето, но след малко добави с примирена горчивина: — Знам, сега това се нарича „държавен тероризъм“ и „клане на заложници“. Ала за да се избегне по-лоша злина, Дичо, понявга налага се добре премерена жестокост… Затуй политиката никога не е била чист занаят. И непризваните за власт вършат най-гнъсни мръсотии. Виж, за нас, змейовете, истинската власт е да служиш, не да тиранстваш. Хората обаче мъчно проумяват това. Вие го разбирахте едно време малко по-добре от другите, навярно защото мнозина сте със змейска или самодивска кръв…

Тя се замисли.

— Жестоко време е било — прокашля се Радослав, сащисан от последните й думи.

Верена тръсна отрицателно глава:

— Всяка епоха си има собствена справедливост, Дичо. Ето, и Мама е била заложник. Гледала как по Константинополските площади ослепяват и хвърлят на диви зверове пленени българи и славяни. Очаквала е да бъде сред следващите. Точно тогава станала християнка. Искала да се моли хората да станат по-добри… Аз също съм кръстена, макар драконовите ми гени да не виждат особен смисъл в религиите — с какво се променят нещата, когато вярваш в нещо, което и без това си съществува?

— Разбирам.

Верена помълча.

— Благодаря ти. Чувствам, че наистина ме разбираш. Не зная дали ще ми повярваш, ала твоето време е по-безмилостно от моето. Прочетох за сегашните войни, атентати и… Само какви оръжия са измислени, по- зли от сабя-мотовила11!… Та така… — посърнала хапеше устната си. Тръсна глава, сякаш да прогони мислите за лошо и попита: — А ти имаш ли още стихотворения? Много харесвам пееща реч.

— Ами, ще потърся.

— Не сега, моля те — тя откровено се прозя. Зъбките й бяха равни, бели… но за да бъдат безспорно хубави, от тях се изискваше да не са толкова остри. Верена се усети, поруменя, прикри се с длан и се засмя притеснено. — Понякога се държа като дивачка, ала ужасно съм изморена.

Радослав, малко по-припряно отколкото му се искаше, стана. В последния момент, без да се замисли, сведе глава, за да не си я тресне в тавана — местоположението на широкия матрак предполагаше предимно