Да пробудиш драконче…

— Нали сама каза, че владея магията.

— О, да, ала, слава на Слънцето, не чак толкова, че да ме натикаш в панелна стена… Как чудно миришат! От други китки обичам кокичета — те са толкова храбри. А тези ще сложа в онази ваза до големия буркан. Искаш ли да се обзаложим, че няма да увяхнат до Рождество?

Преди да сложи букета където бе решила, Верена лепна на Радослав светкавична целувка по челото, за което й се наложи леко да подскочи.

Щом тя се обърна, той докосна целунатото място така, както се опипва пресен белег.

* * *

В единайсет часа, тъкмо в разгара на умуването над картата на София кой маршрут да се избере за запознаването на Омуртаговата внучка със столицата на България от ХХ век, изписука звънецът.

Три пъти късо, веднъж дълго.

Дичо замръзна, сещайки се за непроведения в залисията телефонен разговор и за още много други неща, все неприятни за разчистване. Верена го стрелна с проницателен поглед.

— Да се скрия ли? — попита тя.

— Не!… Да, да.

Момичето-змия повдигна вежди и докосна брадичката си.

— Къде? В буркана ли?

— Да, да, някъде… — замрънка той, като избягваше въпросителния й поглед и не реагира на опита й да се пошегува. И Верена го разбра буквално. Той се метна към цветята, без да забележи как черното лъскаво тяло се намества в трилитровия съд, пренесе ги в другия край на стаята и остави вазата до изправеното в ъгъла руло чертежи — проектите му от следването.

Едва успя да се обърне и поизтрие паниката от лицето си. В мансардата с тренирана манекенска крачка влезе Светлана. Радослав моментално подуши парфюма й, лъхащ на плодов сладолед.

Мразеше го.

При запознанството им преди три месеца тя бе казала, че е фотомодел. После се изясни, че работела в някаква кантора на Илиянци. Но от няколко седмици имаше далеч по-престижна секретарска професия във фирма-дистрибутор на клетъчни телефони.

Бе висока колкото Радослав — 183. Демонстрираше безупречни дълги бедра, несъвършенството на глезените умело прикриваше с подходящи обувки. Естествено русата й коса бе изкусурена до платинено, гримът наложен умело, облеклото — стилно. Ядосваше я само цветът на очите й — светлокафяви, а не зелени — и тя компенсираше този досаден факт с хризоберилови и малахитови накити, доста ефектни на черен кожен фон, подчертаван от ликра, цепки и деколтета. Винаги гледаше да прилича на стриптизьорка в началото на появата си на сцената.

Усмихна се сърдечно — отрепетирано пред огледалото, — след което изчурулика:

— Здравей, скъпи!

— Ммм… здрасти…

— Едва сега ли ставаш, Ради? Колко си ленивичък — оглеждайки стаята, тя тръгна към него с гъвкавината на разглезена котка, но спря внезапно и вдигна ръце към устата си: — Ау, змия!

„Мамка му“ — изстена Радослав и припряно рече:

— Не е отровна.

— Няма значение — свадливо отвърна Светлана и гнусливо набръчка римския си нос, — гадна е! Нали не ги понасяш и ти!

— К’во му е на животинчето — промърмори Дичо и прибра глава в раменете като костенурка.

Светлана изучаваше отдалеч буркана.

— Познавам един… — замислено подхвана тя, — гадже е на моя приятелка…

(С този ли празноглав боклук ходиш, Дичо?! — отекна в главата на Радослав гласчето от клисурата. — Жими Бога, каква тъпачка! И патрава13, на всичко отгоре, не си ли забелязал?!)

— …друг познат, той прави много шикозни колани от змийска кожа. Помисли само колко сладко ще ми стои!

Радослав занемя. Верена в буркана също.

— Не! — излая той с тон на германски офицер, командващ наказателен взвод, но веднага омекна от стреснато-питащото лице на Светлана. — Не я давам.

— Бре, защо се връзваш, само предложих…

— Няма да допусна да я убие някакъв касапин!

С дистанцирано любопитство младият мъж си отбеляза, че се тресе от гняв.

— Ама какво ти става, скъпи — подхвърли платинената дама, — още малко ще ме набиеш заради някаква си мръсна змия…

(Мръсна змия? Ах ти!…)

Радослав се жегна още повече, застивайки от неведомо откъде изскочил студен бяс:

— Някога да съм ти дал повод да си мислиш, че ще посегна да те ударя?

Може би гаджето наистина чу в гласа на досега мекушавия си любовник нещо необичайно, защото го изгледа крайно слисана.

— Какво те прихваща, Ради? — почти плахо попита тя. — Не, казах го ей така…

— Не казвай повече подобни неща ей така!

— Добре де, добре… Я, какви хубави рози…

Ох, леле-мале…

(Рози, как пък не! Не я вълнуват цветята, а това колко струват. Как само се преструва! Ала дори не го умее както трябва, виж как прикрива уста с ръка, крие очи и мънка.)

— …за мен ли са?

Радослав отново се желира.

— Не, за… за майка ми.

(Ала и теб не те бива по лъжите, Дичо…)

— Да? Нещо си нервен. Как мина излетът?

— Прилично — поотдъхна си младежът. — Напихме се, оревахме целия Балкан с песни, накрая и отчето ни пригласяше… — В очите на Светлана се мярна неодобрение и той се отказа да излага подробности.

Вместо това бодряшки запита:

— Ами твоята командировка? Как е морето?

— О, много скучно… (Да де, никого не успяла да забаламоса да я черпи!) Нищо особено. Пустош. Повечето заведения не работят. (Тук не излъга — каква изненада! ) Прибрах се късно вчера… и заспах от умора.

(Опа! — отново се обади змията. Думите й съскаха, сякаш мислеше през зъби. — Късно вечерта е отишла на дискотека, с онези нейни приятелчета, от които ти се драйфа, Дичо.)

„Престани вече — измъчено кресна наум Радослав. — Аз ще се женя за нея наесен!“

Последва смаяно телепатично мълчание.

(Само че искам да те предупредя — обади се след дълга пауза Верена. — Не си въобразявай, че те обича дори на една мъничка мъничина от мен! Досега се е влачила с простаци, които редовно са я пребивали от бой, и затуй те мисли за мека Мара, за послушен добряк! Смята, че ще си й удобен, ала те иска обръснат, подстриган, облечен в костюм с вратовръзка и на престижна работа. Цял живот после ще ти натяква, че те била създала. Ще се омъжи не за теб, а за възможността най-сетне да престане да се продава на дребно!! Сега, ако искаш, заповядай ми да се махна, ала не издържам повече да гледам в съзнанието на тази кукла! Да, тя е права за себе си, ала ти не я обичаш, ти я съжаляваш, оплела те е като паяк в собственото ти съчувствие, а ти обичаш само МЕН! Сега съм готова да умра… как само се изложих, Дичо, опозорих се, ала всичко това е ИСТИНА — ЗМЕЙОВЕ, ЧЕ И ЛАМИ — НИКОГА НЕ ЛЪЖАТ. И аз не мога, докато съм в змийско тяло, а през останалото време ми личи… Та ако бях