Да пробудиш драконче…

— Права си — след известна пауза сдържано рече той, — но по-добро не е измислено.

— Да, да, четох го. И как избирате най-достойните? Чакай, нека позная!… Пращате ги да вършат юначества, нали? Да надхитрят самовила или заловят някой много зъл разбойник-таласъм? Не, навярно е да изцерят от девет години болно дете… а може би да отключат клят кладенец? Или пък просто сочите си най- мъдрите, най-силните и безстрашните, без да ги подлагате на изпитания?… Не?

— Тц.

— Ами как?

— Страхувам се, че изобщо не е така — и като помълча, той обясни как се провеждат избори.

Докато Радослав разправяше, змейското момиче го гледаше толкова недоверчиво ококорено, че ако носеше контактни лещи, навярно би ги изгубило тозчас.

Младежът очакваше избухване, но Верена само рече:

— Според мен, като начало, трябва да заслужиш правото да те слушат. Ала за да властваш… Това се учи още с майчиното мляко, къде се е чуло и видяло човек без благородно потекло, или поне юнашки дух, да заповядва!… Хубаво де, хубаво, ще пообмисля нещата… Та какво за моята раса?

— И някъде при бреговете на Япония, струва ми се, откриха преди години мъртво тяло на неизвестно на науката същество…

— Не, не е това — прекъсна го тя нетърпеливо. — Мъртъв дракон не намира никой. Камо ли мъртъв морски дракон. Къде е това Лох- Нес?

— В Шотландия.

— Шотландия… — тя замислено оглеждаше напукания таван. — Не, не познавам добре никой от тамошните.

— Чудови… ъъъ, съществото от езерото Лох-Нес е било видяно само няколко пъти. Много отдавна не съм чел нищо по темата. Говори се, че е доживял до наши дни плезиозавър… Това са едни праисторически животни, които наричаме динозаври и те са измрели…

Верена въздъхна с досада:

— Зная що е динозавър, Дичо. При това не от кънигите ти.

— А… Те са ваши предци, така ли?

Верена в безмълвно отчаяние се хвана за главата.

— Не? Е, аз откъде да знам…

— Ала знаеш разликата между риба и кит, нищо че си приличат, нали?

— Е, да…

— Нямаме. Нищо. Общо. С динозаври. Точка. Разбра ли?

— Да. Не се ядосвай.

— Не се ядосвам. Едно време хората не бъркахте що е динозавър, а кое пък — дракон.

— Китайците обожават драконите — подхвърли Радослав.

— Да — съгласи се Верена. — Там са същински дракони. Змейове са онези, които имат поносимост към човешка кръв. Не, не опитвай да ме подсещаш, че смоците уж се били превръщали в змейове, това са детски приказчици. А пък халите и ламите, те са ни нещо като братовчеди, както на хората маймуните. Много са проклети!

— Маймуните?

— Ламите! Халите са кротки.

— Добре, добре. Пак се ядосваш. Та казвах, че онзи от Лох Нес напоследък не са го виждали…

— Старците обикновено стават големи саможивци — вещо забеляза тя. — Е, ако е жив, едва ли ще ми откаже среща. Ако наистина става дума за дракон. Ала това ми е единствената надежда… Трябва да отида дотам. Имаш ли географски атлас?

— Този, който е мой, едва ли ще ти свърши работа, но ще искам по-подробен от Зако, това е един приятел… Ама да не искаш да летиш натам веднага?!

— Защо не? Ще те взема с мен.

Обезпокоен, той веднага си помисли за радари, въздушни трасета, ПВО, изтребителна авиация, затова каза внушително:

— Мисля, че ще е добре да понаучиш още някои неща за света на ХХ век. За въоръжените сили, например. За границите. Визовият режим.

— Пука ми! Не забравяй, че съм наполовината змей и…

— …и си с царска кръв, да. — За негово изумление Верена кимна доволно. Може би не разбираше от ирония. Във всеки случай не бе приятелско да й се подиграва. Той продължи:

— Едва ли пилотите на бойните самолети ще те попитат каква си. Еле пък, ако са сръбски — там сега воюват.

— Няма да имат време дори да съжалят, ако ме нападнат! — войнствено отвърна момичето. — Ала прав си, не е зле първом да посвикна с обичаите тук. Много разумен съвет. Смятам да те послушам. Продължаваш да ме изненадваш приятно.

— Като гювечетата ли? — прикри смущението си Радослав.

Тя се претърколи по корем със смях, вплел се в едва чуващите се тръбни камбанки на Майк Олдфилд. Верена обяви музиката му за страхотна.

— Как съумя да ги объркаш така? — кискаше се тя.

— Ами като има кой да ти надува главата, като майка ми… — той се сепна и млъкна.

През погледа й пробяга сянка. После усмивката й се завърна отново.

— Продължавай — кимна му.

— Просто ме тормозеше за кого се старая толкова, а като се изпуснах, пожела да й разкажа подробната ти биография. Страшно е любопитна.

Девойката-змеица го гледаше дяволито. Подпираше главица с опряна в слепоочието длан, от което веждата й се бе извила, а окото — придобило азиатски вид.

— Не е важно дали ще ме хареса — заяви самоуверено тя. — Важното е, че аз те харесвам.

„Сега е моментът. Кажи й, глупако, бъди мъж — изскърца обеззъбената от много удари по мутрата Радославова съвест. — Кажи й го не от шубе, че ще разяриш тази жива огнепръскачка, кажи й го за нейно добро, да не страда излишно, диване такова!“

„Трай ма!“ — сопна се Радослав на съвестта си, поуплашен, че свърхсетивата на драконовото момиче ще доловят душевната му борба.

Но Верена не реагира. Може би стриктно спазваше обещанието си, а може би той вече се бе адаптирал към потайно мислене. Така или иначе, тя изведнъж зарецитира, почти пеейки:

Турнир. Блестят доспехи,
море от пъстри знамена,
харолди, пажове — тълпа
и дами чакат галеника на успеха.

Ударил е очакваният час,
в бой, с копие да й докажа,
че този свят единствено за нас
от Господа е бил създаден.

О, благородни господа!
Внимавайте, ще мачкам брони —
за Най-Красивата Жена