Да пробудиш драконче…

променили цвета си, светеха в рубиненочервено и светкавично бягаха по страниците.

Охо, рече си Радослав при вида на това, което безпогрешно определи като прочетено или поне прегледано — История на България, Тълковен речник, Речник на научните термини, Речник на чуждите думи в българския език, два тома Антология на българската поезия, Збигнев Бжежински, Патрик Кенан, Джон Лукач, Цветан Тодоров и Константин Кацаров, плюс купчина стари вестници „Стандарт“… — Прочела е всичко това? Той погледна момичето със страхопочитание и прилив на покровителствена гордост.

— Хопа, вечерята! — каза той. — Защо спря музиката? Касетката ли свърши?

— Не мога да слушам песни и да чета — мрачно отговори Верена и рязко захлопна енциклопедията. После прегърна коленете си с ръце и подпря връз тях остра брадичка. Под миглите й гаснеше червена жарава. — Заболя ме главата — тихо добави.

Радослав почувства разкаяние.

— Уф, не трябваше да ти давам всичко това наведнъж, културният шок…

— Какъв културен шок! — тросна се девойката и протегна обвиняващ пръст. — Дали сте Бълград на онези отцепници Сърбите! Даките са ни отнели Добруджа, загубен е Охрид, Костур, Девол… все любими мои места. А тези тук — КАКВО само пишат! Каква е тази „славянска“ азбука?! Как да не сме имали писменост преди Братята?! Жива гавра! Тия, накамарилите хиляди думи, са объркали докрай нещата, че да не личи им, колко малко разбират или колко никак не ги е грижа. Не мога позна моето си време! Ала за него не ще ме измамят. Ами за от моя десети век до твоето сега? На кое да вярвам! Редно ли е в кънигите7 да се пишат лъжи? Най-вече тук — тя подритна Историята на България, взорът й отново стана с цвят на огън и облъхна отдръпващия се Радослав с яростна жар, — гъмжи от дивотии, изсмукани от опашката, искам да кажа от пръстите! Невероятно! Изгонили сте си Царя! Забравили сте кой е Авитохол, на какво прилича ТОВА!

В общи линии Радослав беше готов да сподели възмущението на момичето-дракон. Но никак не намираше за приятно да чува критики от същество, за четирийсет минути прочело и проучило кажи-речи две хиляди страници машинописен текст… и поопърлило с поглед ядосалите го места. Едва сега усети леката миризма на горяла хартия.

— Такива сме хората — примирително вдигна рамене той. — Особено българите. Не сме народ, а… — и млъкна отсечено, безпогрешно прочитайки по навъсеното лице на девойката едва сдържван бяс. — Искам да кажа… Така де, сами си опоскахме държавата, а после търсим други виновни. Все от нещо сме изненадани — от суша, от киша, от сняг, от Девети септември, от Десети ноември! Станали сме изпростяла сбирщина егоисти, не уважаваме никой и нищо, най-вече себе си. И така открай време, погледни например…

— Не е ВЯРНО! Не бяхме такива!… — викна Верена. — Аз помня вуйчовците си, техните деца и децата на техните деца! Не сме такива. Или поне съм била твърде малка да го забележа… — гневът й се стопи, сменен с тъга. — Жими Бога8, колко е променен светът…

След моментно колебание Радослав приятелски прегърна девойката. Тя тежко въздъхна. Той изгледа дебелия том на Историята, чиято корица бе вдлъбната от удара на гневното юмруче на Верена.

— Нима никой не те забеляза на скалата толкова години?

— Много пъти и мнозина. Ала не ме чуваха. Само веднъж… Момъкът беше ранен и си рече, че му говори някаква Боряна. Бълнуваше. От време на време преливаше от свирепа радост как бил кръцнал на някой си Хасан гръцмуля… Точно така си го мислеше!

— Добре де…

— Проклинаше някакъв Яшар-бей, който го умерил с пищоля два пъти. Заканваше се, че ще му отреже чалмоноската и ще я побие на кол пред кадията. Плачеше за Боряна. После умря. Имаше… как му викате сега, гангрена, да. Беше го страх от потеря, а нямаше сили да търси помощ от овчарите. Чуваше ме, ала не бе на себе си, отговаряше ми, като все ме питаше, защо съм била скочила във вира. Нищо не можах да направя, освен да пъдя всякакви мухи и гадове от него… Виж, вълците не спрях, бяха твърде гладни, ала и той вече беше мъртъв… Плачеше ми се, ала как да плача, щом бях от камък… Беше хубавец. И навярно благат човек, като тебе. Сега разбирам, че е било през османско робство. Ако ме беше възкресил той или някой друг по онова време… — подсмихна се зловещо. — Робство ли?

Тя замълча. Радославовите мисли блуждаеха около превратностите на историята и сякаш безграничната драконова памет. Далечното минало с умиращия в клисурата хайдутин стоеше пред очите му.

Верена се пораздвижи.

— Яденето изстива — каза тя и се усмихна. — Не се сърди, че ти се сопнах. Аз съм си малко шантава, ще се наложи много да ми прощаваш…

— Мога ли да разчитам на същото? Че и ти ще ме извиняваш, като… ако се наложи — попита Радослав. Вътрешният му глас объркано занарежда: „Точно това ли трябва да й казваш бе, опомни се!“

— Дадено! — засмя се момичето. — Какво си донесъл?

— Баница от готови кори, шопска салата с повечко сирене, пържени картофи — лично мои са от обелването до пърженето, и — фирменото блюдо на майстор-готвач Дичо Христов Радославов — изненадано гювече! За десерт има компот от дюли.

— Ммм!… Звучи адски вкусно! Ще опитам тези „картофи“. Ами какво е изненадано гювече?

— Гювече, което, след като сам си го направиш, е способно да те изненада. Надявам се на твоето чувство за хумор, докато го ядеш. Най-добре опитай и двете, което не те сюрпризира неприятно — твое е!

— Супер! И пусни музиката. Ще се опитам да ям и да слушам. Мелодиите, знаеш ли, много ни впечатляват, нас, от драконовата раса.

На Радослав му хрумна, че може би тя е последното същество от този вид на планетата. Изглежда Верена си помисли същото, защото усмивката й се постопи.

Но изненаданите гювечета бързо възвърнаха доброто й настроение.

* * *

— Чувал съм нещичко за Лох-Нес — отговори той.

Въпросът дали в ХХ век все още има някъде живи дракони, бе зададен доста време след вечеря.

Докато се хранеха, Верена надълго и нашироко обясняваше кое според нея не било вярно в Историята. Това, което чу, го смая. Тя го засипа с неразбираеми дати и звучни имена; описваше му прочути белокаменни крепости и облечени в стомана армии, тръгнали на славни походи към далечни страни, споменаваше за мъдреци, посветени в знания от свърхестествени същества, разказваше за някакви безкрайно древни корени и вековни династии, за капища, от които жреци надничали в космически бездни… Всичко това му приличаше на фантастика. Колкото и да се имаше за патриот — което в България според Радослав служеше изключително за допълнително вгорчаване на живота — някак не се осмеляваше да приеме, че някога предците му са имали толкова огромно влияние. Ала и не посмя да я прекъсне — изглеждаше много възбудена и говореше с такава страст, че почти й повярва.

И да преувеличаваше — ами че не би ли го направил и той, ако попаднеше в три хиляди и не-знам-си- коя година? — тя бе очарователно убедителна и Радослав си каза: „Защо пък не, мътните го взели!…“

— Ти сякаш не можеш да приемеш истината — запита изведнъж Верена толкова внезапно, че младежът продължи унесено да кима. — Главата ти е като отровена. Нищо чудно, щом досега си чел възгеч9 глупости!… Ами нека сега аз те попитам…

Интересуващите я неща засягаха области, за немалко от които той имаше съвсем бегла представа. Но се постара да разсее, поне в най-общи линии, мъглата около не съвсем ясните на девойката-змеица принципи на демокрацията и съвременната икономика. От себе си Радослав наблегна по-специално върху криворазбраните им версии на сегашна българска почва.

— Управлява простолюдието ли? Ах, да, демокрация… Доста тъпо.