във въздуха. Тялото й стремително изтъняваше в тъмна лента. Накрая се шмугна в раницата, превръщайки се в еднометрова змия. Радослав остана с отворена уста. Чувстваше се преситен откъм чудеса.
— К’во правиш тука бе? — учуди се влезлият Сашо Рус. — Никакво спане! Хайде да пиеме бира, че оттатък в палатките се разшаваха.
Радослав прие. Идеята наистина бе добра. Определено
На излизане невярващо се огледа към раницата си. Самар като самар, избеляло-оранжев с черна щампа ТРАКИЯ, с поочукана алуминиева рамка — нищо особено.
Към три часа следобед, като избягваше да доближава стаята за гости, той най-после окончателно повярва в случилото се. Нормално е хората да се плашат от кошмари и също така закономерно — да ги радват приятните неща. Но същите тези приятни неща, случат ли се във вид на необясними чудеса, тогава излизат някак зловещи. Иначе си е вълнуващо човек да ги гледа на кино — смилаемо поднесени и безопасни! Не е като да се сблъскаш с тях на живо. Разбира се, можеш незабавно да затвориш очи и всичко неблагословено от Медицината, Физиката и Здравия смисъл чисто и просто да бъде отхвърлено, забравено… стига да ти даде сърце да загърбиш
И Радослав се примири. В края на краищата, след като се примиряваш с резултатите от миналите парламентарни избори, значи си в състояние да понесеш всичко. Щом едно време академици са проповядвали, че Земята е плоска, че камъни не падат от небето и че човекът е най-умното нещо във вселената… (да бе, и сега така приказват), значи и чудесата имат своето място, нищо че още не са открити управляващите ги магически закони. Така Радослав възвърна душевния си покой, но остана малко разсеян… и тайничко щастлив. За евентуалните усложнения у дома не искаше да мисли. Неприятностите — после.
По същата причина той не задълба в разсъждения що е то да рискуваш да се познаваш с някоя — дума друга няма — ами минимум Мис Вселена, която по свое желание е кеф ти оксижен, кеф ти телепат и умее да приспива хората с помръдване на пръстите.
И когато Лъчезар, по-известен сред познатите си с прякора Зако, се затюхка, че са му пробутали скапани батерии за прожектора — „Я виж, Дичо, реклама на «Варта», мама му стара!“ — Радослав само си прошепна името на вълшебната девойка от клисурата.
Ами какво за още неподозираните й възможности?
В четири и половина след пладне цялата купонджийска дружина се изниза от манастира, изпратена лично от игумена. В бодра колона като някакви невиждано жизнерадостни алпийски командоси, свирукайки „Лиляно моме“, младежите и девойките се спуснаха по стръмната пътека и след около час, разделени по двойки, застанаха на шосето в очакване на автостоп. За сборен пункт в София бе обявено Синьото бистро. Завършекът на майската неделя носеше планетата все по-близо към новия месец и към трепетно планираното море.
4
— Ето ни вкъщи — обяви Радослав и малко се притесни.
В мансардата, шест и осемдесет на четири и двайсет, но всъщност много по-малка заради скосените стени, следващи извивките на покрива, цареше хаос, достоен за обширен склад.
— Типично за мъжете е — нацупи се Верена и надникна през ниското полукръгло прозорче до мястото за спане, — да пренасят обстановка на боен стан в дома си. Що за мокани5 слуги имаш?
— Нямам слуги — отвърна гузно раздразнен той.
— А — отрони девойката-змия, сякаш това обясняваше всичко. — Добре тогава. Ще почистим сами. После ще ти намеря имане, ще се нанесем в по-достоен зертон6 и ще вземеш слуги. Как се живее в такъв… обор!
Радослав поспря.
— Виж сега, в наше време не държим слуги. Само най-богатите могат да си позволят домоработници…
— Със съкровището ще станеш богат.
— Хм, нещата малко са се променили… Добре, нека поподредим отгоре-отгоре, после ще сляза до апартамента да направя нещо за вечеря и ще ти обясня като как е в наше време. А съкровището… Може да се вземат някои работи, но предполагам, че ще има проблеми.
— Днес да си богат не е ли хубаво? О, ами това е добре! Просто чудесно! Най-сетне да тачат човек не заради пари и имоти… Макар че всеки, кой е майстор и честно си гледа работата, редно е да натрупа богатство и слава. Виж какво, няма да го смятам за твое желание. Ще го сторя, защото така искам.
— Не ме разбра, Веренче… Да си паралия сигурно винаги ще е добре. Но за да забогатееш, вече не е достатъчно просто да изровиш гърне жълтици. Задължен си да ги дадеш на държавата. Понеже банките законно няма да ти изкупят имането, без да обясниш откъде и как си го намерил, а после, като вземеш полагащия ти се процент… тоест дял, част, ще ти лепнат данъци до небесата. Ще те посетят крадци. След това полицаи — да душат дали си предал всичките жълтици… Ако с остатъка подхванеш търговия, друг някакъв бизнес, ще се появят мутри да те застраховат. А скриеш ли всичко, тогава за да превърнеш златото в пари, отиваш право при мошеници, престъпници. Значи — пак при борчетата. С тях или против тях. В най-добрия случай ще си съсипеш съкровището по адвокати и други глупости. С една дума — разправии.
Змейското момиче сбръчка чело.
— Не разбирам — рече безпомощно тя накрая.
— Ще ти обясня… А като начало, защо не седнеш на матрака да поразгледаш тълковния речник? Аз ще подредя сам. Чакай да ти светна лампата. И обуй тези терлици, недей ходи боса.
— Ала аз винаги ходя боса! Бива, бива, щом настояваш…
Докато Радослав майстореше пържени картофи и гювечета в кухнята на родителите си и устояваше на изкушението да претупа готвенето, майка му шеташе наоколо в стремежа да утоли любопитството си кой/коя му е дошъл/дошла на гости. Накрая му дотегна:
— Остави ме, мамо. Не я познаваш! — отряза той и веднага съжали за казаното. Защото скоро взе да пъшка под лавината въпроси: Какво учи? Сериозно ли е момичето? Какво работят майка й и баща й? Откога се познават? Смята ли да се жени? На колко е години? Има ли братя и сестри? Софиянка ли е или от провинцията? Ами, ах, какво ще стане със Светланка? А къде живее? Имаш ли нужда от пари за такси да я изпратиш? Наистина ли е сериозно момиче, да не е някоя наркоманка? Работи ли или техните я издържат? …
— Родителите й са починали. Отдавна — само това благоволи да отговори Радослав, използвайки рязък, почти груб тон. Майка му се стъписа и мълчаливо помогна да нареди таблата. Накрая, отваряйки му входната врата, тя колебливо попита, при роднини ли живее момичето.
— Не — безапелационно заяви Радослав, — ще живее горе!
Няколко мига майката и синът се гледаха — тя както винаги загрижена, а той… Той не вярваше на ушите си, самият изненадан от внезапната си декларация.
Изкачвайки стълбите, Радослав се утешаваше, че в краен случай може — и сигурно ще се нанесе обратно в старата си стая в апартамента.
Верена седеше на матрака и прелистваше втори том на Физическата енциклопедия. От едната й страна се трупаше висока камара книги. Гъстите вежди на момичето бяха съсредоточено свити, а очите й бяха
