Да пробудиш драконче…

— Вярвам ти.

— Ето — възликува драконовото момиче. — Значи всичко е наред!

Младежът отвори очи:

— Кое е наред?

— Не й пукаше за теб! Просто искаше да се отърве от мръсотията, в която сама се е набутала, ала така, че пак да не губи нищо! Тя просто щеше да те ограби, Дичо. Ала сега си свободен!

— Какво толкова се радваш — додаде той с безцветен глас. — Дойде, обърка ми живота, накара ме да стана подлец. Не че не съм…

— Аз не…

— Какво „не“ — той ядосано повиши тон. — Знаеш ли, че си капризна, себична, неуравновесена и не изпитваш никакво съчувствие към хората!?

— Ти аха да й простиш! Само за да не се чувстваш виновен! А заслужава ли прошка човек алчен, глупав… Я кажи, тя някога да ти е харесала поне едно твое стихотворение?

— И какво от това!? Мамка му! Ти какво искаш?

— Теб.

— Ъ… Добре де, и? Питала ли си ме?

— Защо да те питам, Дичо, прочетох го в сърцето ти! Тя не е за тебе. Ти сам го усещаш. Само ти е хленчила колко е нещастна и неразбрана, а ти си налапвал стръвта като шаран, не е ли истина това? Истина е! И сега, даже да не те беше излъгала… а го направи, защото и тя е почувствала, че си с нея, само зарад страха да си сам… Сторих нещо, което ти сам искаше.

— Това откъде го измисли?

— Личи ти! И не ми отговори. За нея, Дичо, писал ли си нещо? А?

— Не, но…

— Тогава какво изпитваш към нея? Ще ти кажа — нищо.

— А ти… позволяваш си да вършиш каквото ти хрумне…

— Защото е справедливо!

— Справедливо ли? Кое е справедливо — да рушиш каквото не ти изнася ли, да решаваш нещо вместо друг, без да попиташ дори и… Слушай, девойче, пубертет ли те тресе, че така с лека ръка раздаваш правосъдие — това било лошо, това — добро, а? Детинщина!

Момичето-змеица блесна унищожително с очи и изведнъж се оклюма.

— Да — нещастно каза то, — още нямам и четирийсет години… ако не броя онези хиляда в камъка. Скоро ще сменя последната си детска кожа. Затова съм така ту нервна, ту спокойна, ту добра, ту лоша… Люшка ме натам-насам. И наистина съм разглезена, както всяко единствено дете… Ала тя лъжеше! Не можех да понеса да те лъжат! Ти и така нямаш вяра в себе си…

Горчиво въздъхна и продължи:

— Чуден човек си. Забелязваш наоколо само лошото и грозното, пък седиш и чакаш доброто да ти дойде иззад девет планини, не вървиш да го търсиш, не го създаваш… Не биваше да се бъркам. Съжалявам, Дичо. Срам ме е. Освободи ме… — тя вдигна потъмнял поглед към него, гласът й се прекърши — от третото желание. Аз не изпълних второто, не ще изпълня и първото. Моля за прошка.

Девойката постоя, хапейки устни и тихо довърши:

— Позволи ми да ти кажа сбогом…

Радослав се сепна като внезапно събуден. Тя вече докосваше дръжката на вратата.

— Верена… отиваш ли си?!

— Не искам да ме мразиш — прошепна тя.

— Аз… аз не те мразя. Къде ще вървиш?

В отговор раменете й трепнаха като от студ.

— Какво си намислила, Веренче? — попита я нежно той.

Тя сведе още по-ниско глава.

— Няма да ти кажа.

— Добре, не ми казвай.

Момичето се сви, но намери сили да срещне погледа му. Бузите й пламтяха.

— Да си вървя ли? — гласът бе изтънял от залостен в гърлото плач.

— Не бих те пуснал за нищо на света.

Тя премига, после изхлипа и му се хвърли на врата, юначно преглъщайки сълзите си. Роклята припълзя към раменете й и Верена прегърна Радослав и с криле, затреперили от тежката й въздишка.

— Прости ми и ти. Не биваше да си изкарвам на теб…

Тя само стегна прегръдката си, като с това го прекъсна. „Леле, колко е силна!“

— Поне честно ме предупреди, че си ужасна и непоносима — пошегува се той след малко.

— Само дето не споменах колко ужасна и непоносима съм — промърмори тя, забила нос в рамото му.

Съумяха да се позасмеят.

— Имам още едно желание, нали?

— Имаш. Макар да…

— Е, ще си го помисля още какво да бъде.

— Бива — каза тя. — Какво не спира да те измъчва?

Той позабави отговора.

— Жал ми е за нея.

— И на мен не ми е все тая, че една жена тъй тъпо си хаби живота. И че не е имала късмет. Ала, Дичо, дилман ми юначе, помисли, какво щеше да направиш? Какъв щеше да си — проспериращ гладък лигльо, който да мисли само за пари и за нищо друго? Погледни в сърцето си — този брак щеше да ти тежи.

Радослав с нежелание си призна, че наистина, още от началото на връзката им, със Светлана намираха общ език само в леглото. Напоследък разликите в интересите им го караха с нетърпение да очаква командировките й като възможност да се събере с хора, с които имаше какво да си каже. Или поне съдържателно да помълчи, както със Зако.

— Щом нямаш вяра в това, което вършиш — рече замислено Верена, — защо ще го вършиш? Сетне ще ти се струва, че цял свят те е излъгал… Грозни неща никнат в измамена душа, смучат до корен всичко, от което си летял… дори да си роден безкрил.

— Добре казано… Все пак… нямаше значение каква е, нали? Все едно щеше да я изгониш.

— Не ме упреквай — веднага отвърна тя, — ала наистина щях да го сторя.

— Не мога да те виня. Най-вече съм си аз за бой в случая… Както казваше старшината ми в казармата: „Не си за чук, боец, а за вария!“

— С удоволствие ще ти помогна — захили се тя. — Къде има вария тъдява?

6

Всяка сутрин Радослав се събуждаше и виждаше усмивката на драконовото момиче, а носът му биваше гъделичкан от миризма на закуска. Всяка вечер той заспиваше, усмихвайки се на свитата в скута му змия. На първо време оставяше четената книга и внимателно преместваше Верена върху съседната възглавница, но после страхът му от влечуги пропадна окончателно и Дичо вече не затваряше очи, без да чувства странния ритъм на пулса й.

Само след четири дни на Верена й доскуча.

— Не мога повече, не издържам! — троснато повтаряше тя, обхождайки мансардата като тигър в клетка (поправка: змей в клетка). — Изчистих стаята като операционна, подредила съм я като аптека! Изчетох всичко, каквото имаш! Зная вече да точа баници, да правя сарми, да слушам радио, да карам колело, мога да се измъквам от майка ти и от комшиите, да пазарувам, да пускам касетофона, прахосмукачката и вече си броя рестото! Писна ми! Трябва да върша нещо!

Радослав въртеше глава подир нея, безсилен дори да се противопостави, камо ли да укроти изригването. Тя се мяташе из стаята, пръскаше въгленчета на раздразнение и досада в змейски дози и се