ядосваше все повече и повече. Младежът имаше чувството, че я вижда размазано от скоростта.
Внезапно момичето-змейче спря. Очите на Дичо проследиха въздуха пред нея, после сепнато се върнаха обратно.
Настроението на девойката се бе променило с присъщата й стремителност. Тя имаше вид на озарена от блестяща идея и се усмихваше към остъкления тавански капак.
— Знаеш ли, Дичо — замечтано каза тя, — мога да стана полицай… Защо „олеле!“? Добре, хубаво, тогава нека бъда велика лечителка, боила кутугер15. Познавам цяр за всичко! Ще приемам болнѝци около пълнолуние. Рак, депресии, неврози, грип, СПИН, инфаркти и инсулти, диабет…
Понякога Радослав неволно си помисляше, че не би било зле езикът й — съвсем нормален, стига да не се вгледаш — да бе останал мааалко по-вкаменен.
— …безплодие, страхливост, пристрастие към тютюн, наркотици, алкохол — всичко ще лекувам! Ще ходя с бяла престилка в огромен кристален Институт на Здравето и всички ще ми викат „доктор Змеевска“ — тя звънко се засмя. Младежът не бе сигурен дали се глези или говори сериозно. — Как ти се струва, а?
— Първо ще поискат да изкараш диплома по медицина… а преди това, нали ще се наложи да обясниш произхода си, ще те вземат за луда. После ще рекат, че си измамница. А ако — ако! — повярват, тогава ще те връхлетят орди историци, лингвисти, богаташи, военни, политици… абе, всякакви. Ще те влачат по конференции и предизборни срещи, по полигони и архиви, и ще повтарят колко бачкат на ползу роду, но всъщност ще искат всичко само за себе си, а дори да им го дадеш, пак не ще те оставят да вършиш нещо за всички, без да ти казват кое може да правиш, а кое ще бъде прибързано, несвоевременно, вредно… и дявол знае още к’во!
— Ами, ще им помогна… — раменете й изведнъж се отпуснаха. С унищожителен гранитен глас Верена произнесе: — Някой ден ще ми откъснеш крилете с това ти черногледство. Биваше ли така да ми удряш мечтата! Непоносим си!
— Но, съкровище, помисли малко…
— Не ща да мисля! — отряза тя. — Това го може всеки змей! Искам да
— Ами, мечтай си — ядоса се Радослав. — Но недей зида въздушни кули върху пясък! Този свят изяжда мечтателите!
Те замълчаха нацупени.
— Ох, имаш право — примирително каза тя. — Наистина хубаво е да ти се иска да сторваш нещо полезно, ала… Колко наивно се е мислило, че по-бъдещите времена ще са и по-мъдри… Хм, поне не са кой знае колко по-посредствени… Добре, ще го правя скришом, колкото и да не ми харесва да е така. На пълнолуние ще си правим дълги разходки по места, където има много хора и аз тайничко ще лекувам онези, които имат нужда… Или ще се промъквам нощем в болниците… Ала това не е
— Какво търсиш в работата? Пари, признание, да ти е интересно?
— Да ми е интересно.
— Хм… Защо ли не дойдеш с мен на сергията?… Вярно бе! Ще четеш, ще виждаш доста хора, които подушиш, че са болни, ще лекуваш… и ще им продаваш книги! Какво ще кажеш? Бива ли за внучка на Велик Владетел16?
— Това „ирония“ ли беше? Една девойка с царска кръв трябва да може всичко — да се бие с оръжие, да тъче, бродира, пере, да чете и пише, да язди, да…
— Можеш ли всичко това? — поизненада се Радослав.
Тя се посмути.
— Не ме бива с шиенето и бродерията. Отегчавам се. Най си падах по резбарство. Ала виж, не е зле да продавам къниги. Поне ще подбирам за хората хубави неща. Инак срам — последната жива от рода Дуло и никаква полза от мене!
— Парите няма да са много. И… ще се наложи да слушаш шефа. Той си пада малко чешит и е кон с капаци…
— Ако ми потрябват пари, ще намеря имане. А послушанието е първото нещо, което научава всяко момиче, особено царкините, които някой ден ще заповядват! Стига този твой шеф да не ми нарежда безсмислици — добави тя, вече не толкова назидателно.
— Е… Постарай се повечко да си мълчиш пред Ангел. София няма да понесе и една дискусия помежду ви…
Сигурно сред четящите тези редове има хора, които помнят красивото момиче в мастиленосин сукман на сиви и черни точици — досущ като премяна на смок, — седящо зад книжната сергия в центъра на столицата. И мнозина сте си купили от нея по нещо. Нима сте я забравили? Врабци и гълъби кълвяха семки от дланите й, докато тя тихо ги поучаваше нещо, кучета и котки правеха посещения да помъркат или размахат опашка пред нея. Даже Ангел след нечувано кратка препирня й позволи сама да подбира заглавията на половината от книгите на сергията и не можа нито веднъж да я хване в закъснение, както не получи сгоден случай да я упрекне за мижав дневен оборот.
Радослав не можеше да повярва на успеха й.
— Как го постигаш, без да ментиш?
— Разказвам на клиентите книгата. Спирам на най-интересното…
— И казваш, че не си я дочела? Хитро!
Последва двойно възмутена пауза.
— Мен ли ще слушаш или сам ще си говориш?… Когато искат да продължа, им казвам, че не смея да им отнемам удоволствието сами да научат развръзката. Сочат ли ми лоша книга, обяснявам, че не струва. Но, странно — започват да спорят и накрая я купуват. Не мога да схвана защо. Даже някои после се връщат да ме убедят, че греша. Чатнах, че ще е по-добре да ги оставя да мислят, че успяват, така им харесва. После ме обявяват за умно дете и питат в класическата ли гимназия уча или съм студентка в Университета… И купуват! Дори глупостите, дори след като ги предупредя. Не признават, че са дали пари бадева. Много странно, нали?
— Змейска пазарна икономика — промълви Радослав. — Е, поне човешкият фактор връща нещата в обичайния им коловоз.
— Помниш ли, преди девет дни, кога ми брътвеше, че сегашните Българи се били скапали? Е, наистина не е вярно! Когато им рецитирам стихотворения — почти всички ги купуват! Виждаш ли? Човек, който цени прекрасното, не е „скапан“! Просто… изглеждат ми някак уморени всички хора, които виждам… Хм, всяка древна нация веднъж-дваж на век изпада в малко потиснато настроение. Ала щом това премине — всичко ще си дойде на място, и Цариградските палати, и ред ще настане и в главите, и в държавата, чистота пак ще има и по улиците, и в сърцата… А ти само мрънкаш, Дичо! Почакай и ще видиш — напразно се отчайваш.
Радослав премълча, че само в „потиснатото настроение“ едва ли е коренът на сегашните беди. Но не желаеше да разваля възторжената й радост.
Все се случваше някой познат да мине край сергията им и лека-полека за Верена се разчу сред компанията. Младият мъж вече не виждаше начин да крие драконовото момиче. Без ни най-малко да се опитва да прави впечатление, тя действаше на хората като магнит върху карфици, и за да я запознае с приятелите си, Радослав се нуждаеше от някаква легенда за прикриване на истината.
Преди да отидат на купона, Дичо я инструктира какво да казва и за кое не бива да споменава. Страхуваше се да не би нейното люшкане като разклатена везна от едно настроение в друго да създаде проблеми, но запознаването й с тайфата му мина чудесно. Отначало умерено общителна и скромна до хладна сдържаност, тя бърже се отпусна и в миг омая всички — и момчета, и момичета. Радослав седеше
