Николай Теллалов
Кукувиче
Селото се гушеше в падина между две възвишения по склона на Северната планинска верига. Хората тук отглеждаха пчели и развъждаха овце и кози. Къщите им бяха от много дърво, малко дялани камъни и много глина. По сламените покриви растеше трева. Кошарите и кошерите стояха скупчени на едно общо място, оградено със стобор за по-лесно пазене от вълци, мечки и разбойници. Тук живееха задружно.
Но от днес този им живот навярно щеше да се промени завинаги, не, направо щеше да свърши, да се разсипе, да го отнесе вятърът заедно с горещата пепел, която се ръсеше от притъмнялото небе. В сянката на пушеците, изместили веселите дъждоносни облаци, планината бе сякаш примряла от страх. И само там, където пожарът гризеше зеленото й руно, тя потръпваше от болка… но нищо не можеше да стори, за да се защити. А огънят пълзеше надолу, раздухван от бесния вятър по билото, подпомогнат от двумесечната жега, могъщ, ревящ и унищожителен.
Пълзеше. Като лоша мълва, като нашественик от Изтока. Пълзеше. Забиваше тигрови оранжево-червени нокти в плътта на гората, изтръгваше черни и грозни къдели дим, убиваше земята и всичко живо в нея, после зарязваше изпепеления й черен труп и продължаваше лакомо да напредва. Храстите и младите дървета загиваха бързо, вековните великани с гъсти корони и яки корени се опълчваха, но за кратко — пожарът ги изсушаваше, а после те сами пламваха в стълбове от огън и искри, подхранвайки развилнялото се чудовище. Нямаше спасение. Птица и звяр бягаха към равнината — които можеха да избягат преди да са се задушили.
Хората не можеха. Надяваха се до последно, че бедата ще ги подмине, че небесата ще ги пощадят, че кълбящите се над дима облаци ще изцедят дъждовни вимета. Само че облаците изръмжаваха с по някоя- друга гръмотевица и не се намесваха. Хората не можеха да бягат. Не можеха да си го позволят. Без стоката и имуществото си щяха да загинат от глад. Нямаше място за тях в долината — там и без това е препълнено. А и не се смирява човек да загуби всичко, което е създал с пот на чело, мазоли по ръцете и болки в кръста от работа. По-скоро е готов да умре, борейки се.
Само че стъписването пред пожара смазваше волята за отпор, също както преди години страхът от ордите от Изтока попречи да се организира навременна отбрана. Ала тогава някак се справиха — имаха насреща си хора, а не сляпа и неукротима стихия. Стихия, която не може я спря с ръждивите старинни картечници и артилерийски системи за залпов огън.
Огън…
Някои се поокопитиха, когато им се стори, че съзират над билото стрелкащи се крилати точки, но надеждите бързо се стопиха, пожарът ги изсмука заедно с годния за дишане въздух, когато ненадейно се промъкна скришом съвсем близо до селцето, а там лумна с най-отдалечените купи сено, приготвено за храна на стадата за през зимата. Започна паника.
Спасението долетя с неравномерно боядисан в сиво орнитоптер със светлосиви ситни пъстрини по пилотската гондола. Висок мъж в тъмносиво расо изскочи от апарата и звучният му глас надделя над виковете на ужас, блеенето, лая, писъците и рева на огъня:
— Всички мъже и момчета да вземат брадви и ведра! Да дойдат при мен!
Беше Координатор. Още нищо не бе сторил, само призовал хората да се подчинят на волята му. Но всички знаеха що за воля е това. Координаторите — гении в организирането, гении в знанието на най- различни неща за света, юнашки здрави и силни, с хладни сърца и ясни умове. Преди време те извадиха от потайни погреби машините за смърт и отблъснаха нашествениците от Изтока. Ох, защо ли не ги е имало в старо време, за да предотвратят Войната…
Координаторът още не бе пристъпил към задълженията си, но съживителна вълна премина през хората в селото. Координаторът значеше спасение.
А той гръмогласно нареждаше жените и момичетата да се нареждат за подаване на вода от трите кладенеца, дори да черпят от изсушената от бедствието рекичка, извираща от там, където сега приличаше на пещ. Горкото поточе, може би не го бе пресушил пожарът, а то се беше скрило сякаш тънко слепоче в земните недра, навътре в утробата на майка си планината…
Координаторът накара старците, опитни в грижата за животните, да изведат стоката от кошарите, като крият главите на животните с мокро зебло, за да не се плашат и вършат бели. Неколцина по-здрави момчета насочи да грабват кожуси, да увиват в тях пъновете-кошери и да спасяват медоносните пчели, сега замаяни от отровните пушеци. И като спасяват стоката, да не забравят кучетата с кутретата, другари в битката с вълчите глутници зимъс, нито котките с котенцата им — свирепи изтребители на мишките, които гризяха и разваляха купеното срещу вълна, мляко и мед жито за хляб.
После поведе мъжете срещу пожара.
Мъжът беше млад, наскоро женен, ала вече с пеленаче у дома. Затова оставаше до малко по-късно на сечището, за да донесе повече дърва за огнището. Зимата дойде изведнъж и прекалено рано, точно както предупреждаваха Координаторите от близката крепост на братството им.
Сипеше сняг, скърцаше под ботушите от кучешка кожа с козината навътре, най-доброто нещо против студ. И както бе превит под тежестта на цепениците, главата на младото семейство не можеше да не забележи кошницата на прага на дома си. И тази кошница проплака. Изхленчи. Младият дървар изтърва товара си и възкликна:
— А, какво е това!
И в отговор на думите му кошницата ревна — звучно като сирената на морския фар в недалечното пристанище. Плачът на подхвърленичето бе позаглушен от черга, наметната върху кошницата, ала отекна право в сърцето на младия баща, накара го да забрави разпилените цепеници, а да се втурне, да вземе детето и да го внесе час по-скоро вътре, на топло. И чак след полунощ се сети за дървата. Наложи му се да ги изравя изпод натрупала се пряспа.
Вътре младата му съпруга ахна, разтревожена и очарована, разкъсана от жал и гняв към безотговорните фусти, които зарязват чедата си.
— Не се ядосвай — погали я мъжът й по косата, плъзна длан по скулата, шията, прокара закачливо пръст по оголената гръд, лакомо засукана от намереничето. — Кой знае каква злочестия е принудила майка му да го изостави.
— Леле как бозае само! — с леко безпокойство рече жена му. — Клетото…
Само след половин седмица и двамата се чувстваха изтормозени и капнали. Приютеното бебе бе взискателно и ревниво. Вдигаше аларма когато жената притуряше собствената си рожба към облата си бяла гръд. Крещеше, та се късаше, опъвайки нервите на кърмачката, докарвайки й главоболие и слабост в крайниците. Ако пък дадеше на намереничето да суче първо, то изсмукваше всичко до капка, без тя да успее да се усети… или да му се противопостави. И така веднъж нейното остана гладно. Наложи се да забърка кашичка. Ала едва напълни биберона с нея — и намереното дете нададе същински вой, от който на клетата майка й се стори, че ще се срутят гредите на тавана.
Бащата предположи, че намереничето може да има някакви болки, въпреки че детето му изглеждаше съвсем здраво — едро, румено… ако не личеше съвсем неотдавна вързаният му пъп, би рекъл, че е на няколко месеца. Посъветва се с жена си и повика лечителката на махалата.
Това, което чуха от нея, ги зашемети. Не обелиха и дума, докато лечителката им обясняваше на какво чудо са попаднали.
Според възрастната познавачка случва се понякога, че една жена понася, няма значение от кого и как е заченала, може да си е по реда на нещата, да е омъжена, може да не е. Може да не знае кой е бащата. Случва се. Малко срам, малко клюки, всичко се оправя, дете е все пак. Но понякога… много рядко е май, така мисля, плодът в нея е особен. И я кара да се крие, да се спотайва. Да не роди открито. А щом го роди — да го подхвърли някому. Друг да отгледа бебето. А самата майка, подлудена от лошата кръв на отрочето си, бяга при чергарите, беси се, дави се… или забравя завинаги рожбата си. А тази рожба… е кукувиче. И то изхвърля останалите пиленца от гнездото. Ако не загинат те, ще загине то.
