вдигна главица и с грейнало личице му показа сплетена от клечките кукла. Възрастен трудно би измайсторил такава. Да не повярваш, че едва е навършило три годинки това хлапе. Нито по акъла му, нито по ръста му не личи.
— Виж, тате! Това си ти! — изчурулика щастливо детето. И веднага пак потъна в заниманието си, стана сериозно, вглъбено, равнодушно към всичко останало — към гробището, към смъртта, към всичко, което не го засягаше пряко. Куклата му бе станала неинтересна, затова момчето я преправяше с чевръсти и умни пръстчета.
Вдовецът втренчено наблюдаваше хлапето. През челото му легна бръчка — една от многото, които щяха да се появят през следващите години. Подръпна черен провиснал мустак, после плавно приклекна, успокои треперенето в ръцете си. Дланта му легна на врата на детето. То за миг се отърка в нея като коте, без да прекъсва ужасно важната си работа. Приемният баща задържа ръка, усещайки свилената коса на момчето и крехките кости на шията.
Въздъхна или изхълца. Задави се с въздуха, който се опита да поеме. След няколко секунди грижливо и предпазливо вдигна детето и го гушна, а то продължи да си сплита върбовите клечки в някаква чудновата конструкция, прилична на птица. Само попита разсеяно, без да поглежда възрастния мъж:
— Ще си ходим ли?
— Да — дрезгаво отвърна вдовецът. — Ще си ходим у дома.
— Добре — делово каза момчето. — Аз гладен. Ще ми сготвиш ли бялата кокошка?
Бащата не отвърна. С решителни широки крачки той напускаше гробището.
— Трябваше да ни повикате по-рано — равно и спокойно промълви Координаторът. Бе пристигнал върху машина, подобна на кон, но събрала чертите на множество полезни домашни животни, а гърбиците й образуваха малка удобна кабина. Зяпачи се насъбраха на мегдана, но не се приближиха на повече от трийсет крачки, стряскаха ги дългите стоманени нокти на ездитната машина.
— Не бях сигурен… — оправда се вдовецът.
— Но вече сте.
Ако това е съчувствие, чудато е, помисли си вдовецът. Не ти го ща.
Гостенинът седеше на пейката в общата стая и хвърляше коси погледи към момчето, което тъкмо редеше на пода от циклени дъски къщичка, използвайки вместо тухлички или дървени кубчета излъскани ашици.
— Да, вече съм сигурен. — Не изпитваше вече гняв. Представяше си, че е като куха кратунка или свирка от глина. Празен и инертен. — Не вярвам, че жена ми е паднала току-така. Станало е нарочно.
Не понечи да обвини пряко. Всъщност, не му се искаше да обвинява. Може би момчето продължаваше да му въздейства и да го обезоръжава — дали чрез феромони в потта, дали чрез тайнствено мозъчно излъчване, а може би с магия, но му беше все едно. Просто съобщи факт. Не повдигна обвинения. Не поиска разплата. Бе твърде съкрушен.
— Беше в осмия месец и караше тежка бременност. При падането й е започнало раждане. Умряла от загуба на кръв.
— Момчето ли повика помощ?
— Да — потвърди бащата, — но е изчакало, за да не я спасят. — Въздъхна. — Донякъде… го… разбирам. Той силно недоволстваше, че ще има бебе у дома, че ще се лиши от целите ни грижи. Не обича да дели онова, което смята за свое, с другите.
— Ще го научим занапред да не постъпва така — вметна Координаторът.
— Когато го намерихме, вече имахме бебе… Не се издържаше обаче и… дадохме рожбата си на мой братовчед, те бяха бездетно семейство, живеят край пристанището… живееха. Преселиха се отвъд залива на Разчистените земи. Имам редовно вести от тях. Добре са. Всичките.
— Трябваше да ни повикате по-рано — повтори гостенинът.
Нещо тропна върху масата. Вдовецът неразбиращо се втренчи в кесията.
— Това е просто малка помощ — меко обясни Координаторът. — Не е извинение, защото няма извинение за случилото се. Не е опит да ви запушим устата. Можете да се оплачете пред съвета на общината. Постъпете така, както намирате за разумно и справедливо.
Вдовецът нямаше сили да възрази. Внезапно нещо стисна гърлото му и той само кимна, но не докосна кесията. Искаше да остане сам.
Гостенинът се изправи. Застана до момчето.
— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита със същия тон, с който говореше и с възрастните.
— Къде? — вирна носле хлапето и едва с това се издаде, че е заинтригувано от посетителя от самото начало.
— В една голяма къща от гранит, стъкло и метал. Там има много играчки и неща, които не са играчки, но ще ти бъдат интересни, сигурен съм.
Детето сякаш се замисли.
— А добра ли е храната?
— Отлична, можеш да ми повярваш.
Момчето скочи на крака.
— Кога тръгваме? — Вече гореше от нетърпение. — Ами татко? — сети се ненадейно и се завъртя с цялото телце към тежко подпрелия лакти на масата вдовец.
Той трепна суетливо се надигна.
— Аз… аз имам работа тук… сине. Можеш да идеш на гости у този човек… ако искаш.
— Искам!
Бащата непохватно облече подрипващото на място хлапе, късо го прегърна, а после безсилно се върна на пейката, облегна гръб в кахлите на зиданата печка и изпроводи с угаснал поглед Координатора, водещ детето за ръка.
На прага гостенинът се обърна, стопанинът го виждаше само като силует, огладен от нахлуващата светлина. И до него — мъничка сянка на момче, което вече му е време да ходи на училище. А е само на три годинки…
— Не се тревожи за него. Ако се тревожиш все пак. Ще се грижим добре за момчето. Ще го обучим да служи и да различава себе си от другите, желанията си от реалностите на света, доброто от злото, а злото — от по-голямото зло.
Вдовецът облиза устни.
— Имате ли жени там, в крепостта си?
— Имаме и жени. Не са много. Рядко такива като нас се раждат в женско тяло. А ние не оставяме пряко потомство. Нито се интересуваме от интимности. Просто сме такива. Приеми съболезнованията ни.
Вдовецът мълчеше. Координаторът се бавеше.
— Приемам — каза накрая вдовецът през зъби. — Вървете.
— Довиждане, татко! — звънна гласецът на момчето, а сетне вратата се затвори и за заслепените очи на стопанина настъпи за кратко мрак.
После от здрача изплува стаята. Празната, самотна стая.
Стопанинът рязко, от място се хвърли към прозорчето. Дълго гледа през него.
А после взе да си стяга багажа.
Последното нещо, което взе в дисагите, бе кесията от масата. Прибра я след дълги колебания и без никакво желание.
— Обучават ни да служим, да не се поддаваме на емоции. Това не е трудно, чувствата ни и без това са закърнели по природа. Имаме обаче нагони, които трябва да държим изкъсо, да ги владеем. Учат ни да дисциплинираме ума си. И гледат да заличат спомените. Да забравим вината. Вината не е рационално чувство. Тя повече пречи, отколкото помага. Ако сме затормозени от вина, няма да можем да реализираме
