— Такъв е светът — завърши лечителката, като се канеше да си върви. — Няма милост под слънцето. Мащеха ни е природата, хем мащеха зла, хем мила майчица, кога как и кому как дойде.
Дълго мълча младото семейство след като старицата си отиде. После жената отрони:
— Защо на нас?… Защо не на друго семейство?
— Миличка, съдбата е сляпа, на кой му се падне… — помъчи се да я успокои младият съпруг. — Пък и без кукувичетата… не може. Само те са достатъчно умни, за да ни се притичват на помощ, да подкарват старинните машини, да създават нови, да ни лекуват и съветват…
Жената не го слушаше, а гледаше към повитото намерениче с разширени, обречени очи. И продължаваше да ниже шепнешком все по-неразбираеми, заглъхващи в пресекливите й въздишки слова:
— Защо не сполетя друго село… друг град… други, непознати хора… Защо на нас…
Гласът й стана съвсем тих, тя продължи да мърмори докато намереничето не нададе настойчивия си, непреклонен и неустоим рев — песента на глада, заповедният химн „нахрани ме!“
Битката продължи деветнайсет часа. Часове, дълги като деветнайсет удара на сърцето с примка на шията или завързан за кол пред фитилна пушка. Часове, къси като години на щастие и порастване на децата — кога бяха в пелени, кога проходиха, кога се задомиха и напуснаха бащиното и майчиното си гнездо…
През тези часове хората припадаха от горещина и недостиг на кислород. По ръцете им се издуваха мехури от изгорено, защото дървените дръжки на секирите и лопатите, казаните и ведрата пареха също толкова безмилостно, колкото желязото. През тези часове хората прехвърлиха толкова пръст и камъни, колкото би им стигнало да направят ново село, стига да имаха място за него. Отсякоха и отместиха толкова дънери, колкото би им стигнало за всички две зими подред без да пестят. Изтощиха се сякаш за месеци напред, но не почувстваха, не осъзнаха умората чак докато изведнъж не стана ясно, че са победили. Пожарът заобикаляше селото, беше отстъпил.
Но отстъпил не само тук. Отряди мобилизирани огнеборци, прехвърлени по билото с орнитоптери на други Координатори, гонеха чудовището към каменните сипеи, където щеше да умре. Товарни планери тежко изсипваха вода и пяна, отсичайки пътя на рижия звяр към незасегнати участъци на гората. Това се виждаше през маранята и пепелта. За това каза самият Координатор, който поддържаше връзка със събратята си.
Хората едва изпълзяваха на по-малко напечена земя и се тръшнаха върху нея. Всички ги мъчеше жажда, но повечето не можеха да пият, а лочеха от панички. Част от жените Координаторът бе отделил и накарал да почиват, сега те превързваха с лой и билки обгорените си мъже, братя, бащи и синове, пояха ги с мътеница, прикривайки съдинките с кърпи, за да не падат в бялото мляко сива и черна пепел.
Човекът със сивото наметало остана на крака, но дори неговата прочута издръжливост бе на привършване, защото си позволи да се облегне върху останките на стобора. Кръстоса ръце на гърдите си. Преди това прошепна нещо на змийската главица на комуникатора, обгърнал с охлювена черупка едното му ухо и протегнал тънка шийка към устните му. Болезнено-синята искрица на апаратчето стана мъждиво червена, сякаш в избилите изпод кърпата дълги коси на Координатора се беше загнездило въгленче. Кичурите висяха мръсни, сплъстени, лицето беше изцапано със сажди като на всички други мъже, жени и деца.
Даже когато хората си поеха дъх, все още безсилни да се зарадват на победата, те не понечиха да приближат спасителя си. Само му се покланяха отдалеч, притискайки длани към сърцата, сваляха рунтави пропърлени калпаци. Той им отвръщаше с учтиво кимване. Попита ги имат ли нужда от лечителските му услуги, но жените, шепнешком благославяйки го, отвърнаха отрицателно. И само един възрастен мъж от огнеборците дръзна да дойде до Координатора.
— Грях е след всичко това да се пали, но… — рече той.
Координаторът едва-едва се усмихна, а може би просто размърда устни. Извади от пазвата си торбичка и я подаде на селянина.
— Тютюн, нали? — уточни онзи, душейки кесията.
— И то добър — потвърди Координаторът.
Мъжът ловко сви цигарка, затъкна я в потъмняло дървено чибуче и върна торбичката на притежателя й. Щракна с огнивото, обви се с облаче синкав дим. Имаше сиви провиснали мустаци и се подпираше на двуглава остра брадва. Набръчканото му лице изрази задоволство от пушенето.
— Скоро ще си тръгнеш, нали? — попита той Координатора.
— След малко. Ако се кача веднага в орнитоптера, само ще разбия машината.
Селянинът се намести по-удобно на съборено от оградата чуканче.
— Знаеш ли — каза той, — иска ми се преди това да ти споделя нещо. Една стара приказка.
— Нямам нищо против — учтиво отвърна Координаторът. — Стига да не е много дълга.
Селянинът сякаш не обърна внимание на забележката.
— Хората са като птиците — заяви той. — Едни се раждат кротки като гугутки, други са петли, все гледат да се перчат. Трети са кокошки или патици — по цял ден шетат, човъркат, сноват. Има хора- лястовици, като нас, дето плетем къщите си и ги мажем с глина… Аз не съм тукашен, да знаеш. Преселих се насам преди години. Живеех край морето на запад… Та всяка птица, значи, можеш я оприличи с човек. Или обратното. Все тая. И съм чувал за една птица, имало я преди Войната, както и много други, дето вече ги няма. Кукувица й викали. Тази птица снасяла яйцата си в чужди гнезда. И когато се излюпи, кукувичето убива останалите пилета, избутва ги вън от гнездото. Прави това, защото е по-едро и му трябва повече храна. Само така може да оцелее… Има ли, според теб, хора като кукувицата? — Селянинът внезапно прекъсна разказа си и се втренчи тежко в Координатора.
— Трябва да потеглям — каза човекът в сиво. — Вече си починах.
Селянинът го хвана за ръкава:
— Почакай още малко. Приказвах ти за кукувиците. За това, че снасят яйцата си в чуждо гнездо.
Координаторът не отвърна. Човъркаше с върха на ботуша си в пръстта.
— Аз казвам, че има — тихо промълви селянинът. Кокалчетата на пръстите му върху дръжката на секирата бяха побелели.
Координаторът мълчеше.
Селянинът се изправи и застана пред него. Мъжът в сиво вдигна лице и отвърна на настойчивия взор.
— Ти не ме позна, нали? — прошушна селянинът.
— Напротив — спокойно отвърна Координаторът. — Познах те. Въпреки че не би трябвало.
Топъл пролетен ветрец клатушкаше върбовите клонки, току покрити с мънички още зелено-златисти листенца. Играеше си с кандилото на пресния гроб, усукваше наоколо тънкия аромат от восъчната свещичка. Бащата, вече вдовец — никога нямаше да свикне с тази дума, отхвърляше я, пъдеше я като упорита грозна муха, — продължаваше да стърчи гологлав, втренчен в буците пръст, покрили две скъпи му същества наведнъж. Опитваше се да забрави поне за миг момчето, което кротко си играеше с клечки зад гърба му. Храненичето. Намереничето. Тъкмо беше свикнал да мисли за него като за свой собствен син.
Детето в момента не му досаждаше, не го дърпаше, не искаше внимание. И все пак го чуваше да си мърморка нещо, шаваше, пораждайки тихо шумолене.
Бащата гледаше гроба. Тази яма я запълниха преди час, после хората се разотидоха — ранна пролет е, всеки има много работа. Ямата на скръбта не можеше да се запълни. Той седеше на дъното на тази яма, неспособен да се изкатери по стръмните й студени и влажни стени. Чувстваше ударите на сърцето си в ушите. Нажалено сърце. Смутено сърце. Сърце, изпълнено с мъка и ярост догоре, до ръбовете на бездънния трап на нещастието.
Накрая се раздвижи, нозете му бяха изтръпнали и се обърна. Погледна отгоре надолу към момчето. А то
