възможностите си и да служим. Пък и защо трябва да се чувствам виновен заради това, че съм такъв, какъвто съм? Нима съм го избирал? Важното е какво правя сега, не какво ме е накарал да сторя инстинктът ми преди.
— Как се е случило това?… — тихо промълви селянинът. — Откога сте започнали да се пръквате на бял свят? Войната ли ви породи? Голямата Война, не онова нашествие преди трийсет години? Бях опълченец… Ти трябва да си бил на седем. Отговори ми.
— Да, бях на седем. Да, започнали сме да се раждаме след това, което наричаш Войната. Макар че не мога да говоря за „нас“. Не сме общност в смисъла, който е общоприет. Трудно ще ти го разясня. Пък и не е важно. Сред нас „Войната“ се нарича „Завръщане на варварството“. Тръгнало е от криза със световните зърнени запаси, създало благоприятна среда на хаос в международната търговия, благоприятна за злосторници, които атакували информационни системи и комуникации. После тайни терористични организации направили няколко силни удара, пуснали на воля мутагенни вируси с продължителен инкубационен период. Успели да взривят няколко атомни електроцентрали, предизвикали тежки аварии на химически инсталации. Всичко това избухнало в народни вълнения, напълно слепи и ирационални бунтове, насочени към унищожение на крехкото скеле, удържало що-годе някакъв ред в обществото. Оттогава загинали от глад, граждански сблъсъци, епидемии, природни бедствия и индустриални катастрофи много хора. Повече от половината тогавашно човечество. Старият свят се срутил и ние сега все още живеем сред развалините му… Ти… — Координаторът изведнъж рязко промени темата и тона си, — ти имаш право да постъпиш така, както смяташ, че е редно. Както разбираш, че ще е справедливо. — И отмести поглед от дълбоките очи на селянина, от стиснатата в ръцете му брадва, от обгорената земя наоколо. Взря се в небето, още мръсно и окадено.
И двамата чуха плахо изчуруликване на птица. Селянинът пристъпи от крак на крак.
— Съжаляваш ли за нещо… синко?
Координаторът се замисли.
— Не съжалявам за нищо, което съм направил по своя воля. Но ако има нещо да съжалявам, то е… — Отново надникна в очите на някогашния си приемен баща. — То е, че бих предпочел да съм обикновен човек. Само че не ми е такава съдбата. Това е нещо, което не мога да променя. Затова, приемам я и я следвам.
Млъкнаха задълго. После Координаторът по-скоро усети, отколкото видя, че мъжът с дълбоките бръчки и сиви мустаци премята секирата на рамо, ръцете му се разхлабват, кани се да се отдалечи.
— Исках да ти кажа… че ти прощавам — промълви селянинът. — Не мога да го забравя. Но ти прощавам. Такава ти е орисията. Сбогом… сине.
Координаторът с учудване забеляза, че е протегнал ръка подире му, а цялата умора от борбата с пожара внезапно се е върнала и се е насъбрала, свила като змия в някакво кухо място — точно насред гърдите.
По обичай край орнитоптера бяха струпани дарове — вещи, напитки, храна. Координаторът избра само една препечена питка и буца сирене, които пъхна в торбата на колана си. После взе гърне с мед, разреди го с вода и вля кехлибарената течност в жадния зев на органичния двигател на апарата. Обърна се и помаха с ръка на плахо запротестиралите селяни, че ето, нищо не е приел, може ли така, ние от сърце все пак… Той обаче знаеше, че въпреки благодарността и признателността си, те го изпращат с облекчение. Винаги е по- добре бедите да стоят далеч, така че на такива като него да не им се налага да идват на помощ. Координаторът, сякаш отстъпвайки на увещанията, се наведе и взе няколко ситни ябълки, жълти и пъпчиви като мънички тикви.
А после рипна в срамежливо пъстрата гондола, птичата машина тутакси разпери сиви криле, размаха ги и отлетя завинаги.
Информация за текста
© 2006 Николай Теллалов
Източник: http://drakonche.zavinagi.org/
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3127]
Последна редакция: 2007-07-12 20:10:09
