Тъй като буталните двигатели са най-масово употребяваните, евтини и прости двигатели с вътрешно горене, естествено е да започваме всеки нов раздел, посветен на нов тип немски антигравитационни чинии, с описанието на моделите, които са задвижвани от тези най-достъпни двигатели в арсенала на Третия райх. Понеже бях чувал и от друг източник, че жироскопната антигравитация е толкова мощна като явление, че е напълно възможно да се построи пилотирана антигравитационна чиния, използвайки за целта даже и един по-маломощен бутален двигател, като двигател за лек автомобил например — затова аз не бях особено скептичен, когато срещнах първите съобщения в литературата за летящи дискове, задвижвани с по- мощните витломоторни авиационни двигатели, построени и изпробвани от немците.
Това обаче наистина са най-редките съобщения в специализирания печат, въпреки, че на всеки турбореактивен модел сигурно се е падал по един витломоторен модел чинии. Съвсем скоро намерих обяснение за себе си за тази рядкост, гледайки видеофилма-лекция на инж. Боб Лазар за работата му в суперсекретните подземни лаборатории северо-западно от Лас Вегас, щата Невада, където се намират най- тайните американски подземни бази за строеж и изпробване на нови летящи машини. Във филма той описва с най-големи подробности, без да щади никакви детайли, конструкцията на антигравитационния двигател на извънземната чиния, изпробвана в тази база и използваща за гориво екзотичния извънземен химически елемент с пореден номер 115 р, който явно е достатъчно стабилен, за да се употребява за целта (Лазар, 93). Инж. Лазар разкрива всичко това, без въобще да се страхува, че някой може да му открадне идеята — та нали инженерите, работещи в тези тайни лаборатории, са кръстили подобаващо този химически елемент „ънъбтейниъм“ — или „този, който не може от никъде да се намери“ (виж глава 2.6 и Таф, 95).
С две думи — колкото по-висок е технологичният праг на един модел, колкото по-скъпо и трудно- достъпно е неговото гориво, и колкото по-трудно той би се построил от неауторизирани „самосиндикални“ конструктори, толкова по-голяма е вероятността да се срещне неговото описание сред популярната литература. Обратно — колкото по-нисък е технологичният праг и по-лесен за построяване е един модел, толкова по-високо засекретен става той. Защото чрез неговото изтичане по погрешка може съвсем лесно да се разбие глобалния монопол на Илюминатите върху антигравитационните технологии. Всичко това обяснява защо в популярната преса са толкова редки описанията на летящи чинии с автомобилни и авиационни бутални двигатели. Или пък чинии със смешно-простите електростатични двигатели, за които ще говорим в том втори на тази книга (Терз, V.94).
И така, да се върнем на немските витломоторни чинии. От някои описания в редките статии по въпроса става ясно, че конструкторите на летящи чинии правят същото, както и техните колеги конструктори на самолети. За да успеят да измъкнат поредните финанси от Министерството на авиацията, или от Луфтвафе, или от СС, или от частните финансисти, те трябва да представят поне един действащ мини-модел, с размери от 1–2 метра, задвижван обикновено от малки двигатели за самолетни модели. Шриверовият Флюгелрад е единствената голяма чиния, за която съм срещал едно кратко съобщение в тази насока в немските източници, без никакви чертежи или фотографии обаче. Според него тя първоначално е изпробвана като малък летящ радиоуправляем модел, задвижван от няколко бутални двигателя за самолетни модели. За радост на всички авиомоделисти по света бих казал, че почти всички немски чинии с двигатели с вътрешно горене са много лесни за построяване в миниатюра в мащаб, и биха имали изключителни летателни характеристики, ако са радиоуправляеми. Летящото „лопатно колело“, по-точно в модерен превод „вентилаторното колело“ — Флюгелрад-а (Fluegelrad) на д-р Рудолф Шривер, е първата сериозна стъпка на немските учени и инженери в проектирането и конструирането на дисковидни летящи чинии, задвижвани от стандартни авиационни бутални двигатели с вътрешно горене. Тя е и Шриверовото първо участие в бясната надпревара за тяхното усъвършенствуване, водена денонощно от десетки тайни немски конструкторски бюра (Терз, V.91, VIII.94 и IX.95). Това е и най-често споменаваната от всички немски летящи чинии, която въпреки това обаче е останала съвършено неразбрана от многобройните автори, които до един я смятат само за един по-странен дисковиден хеликоптер, който лети единствено чрез аеродинамичната тяга на вентилаторния диск, без да използва никакви допълнителни антигравитационни ефекти. В своите описания на Флюгелрада нито един от многобройните автори не е употребил ключовите думи антигравитация, жироскопна антигравитация, или пък още повече летящ жироскоп.
Конструкцията на Флюгелрада е един хибрид между хеликоптерен ротор, по-точно хеликоптерен вентилатор, и жироскопираща тежка маса. В него се използува както аеродинамичната подемна сила на хеликоптерния вентилатор, така и антигравитационната подемна сила, генерирана от жироскопирането на целия масивен корпус на чинията, без кабината в центъра. Той е построен и изпробван доста по-рано, в периода около 1939 — 1940 г., а не през април 1945 г., както твърдят за него многобройните дезинформационни статии и дизайнерски или поръчкови утечки на информация до немската периодична преса. Те се стараят да потулят цялото феноменално развитие на десетките останали различни модели на още по мощни летящи чинии в Третия райх, да покрият всичко това чрез частичното разкриване на построяването на само един от най-простите модели на примитивните полухеликоптери-получинии. Тези тромави според тях апарати са летели само и единствено използвайки аеродинамичната подемна сила на хеликоптерния ротор. Така зад тази димна завеса те искат да скрият всички останали конструкции на многобройните немски по-могъщи летящи дискове (Нойе цайталтер, 57; Терз, V.94).
И така, в един хубав ден в края на тридесетте години инж. Шривер видял в градския парк децата да си играят с тази добре известната детска играчка на издигащия се във въздуха пропелерен диск (като хеликоптерен ротор, стегнат в обръч), запускано чрез бързото издърпване с ръка на въже с дръжка накрая (Бартън, 68). Това малко детско „подсещане“ е било достатъчно за гениалния авиоконструктор да си представи веднага един принципно нов и революционен летателен апарат от бързо-увеличаващото се семейство на немските хеликоптери. След няколко бегли скици и прости изчисления Шривер построил от дърво първия си летящ радиоуправляем модел, голям около един метър, и задвижван с пропелери, въртяни от три малки бутални двигатели за самолетни модели. Този първи полетял модел е изглеждал като умалено копие на големия пилотиран 15 метров Флюгелрад — турбореактивния бомбардировач, построен вероятно в периода 1942–43 година и разгледан в следващата глава.
„Летящото вентилаторно колело“ показва веднага своите изключителни характеристики, като се издига леко във въздуха и бързо набира височина. Първите радиоуправляеми модели вероятно не са имали неротираща кабина, поставена на лагери в центъра на диска и жироскопно-стабилизирана, и са се въртели целите като един монолитен диск. Липсата на невъртяща се централна кабина не е предоставяла и място за монтирането на двата двигателя за хоризонталното придвижване напред, защото за да могат да тласкат модела на Флюгелрада напред, те трябва да не се въртят с целия останал диск на чинията. Затова с тези съвсем опростени модели Шривер проверява на практика само способността на своята чиния за вертикален полет — да излита и каца от място, и да набира височина. При този модел по радиото се е управлявал само един параметър — газта, а оттам и оборотите на трите развъртащи двигатели. При следващите варианти Шривер почва да управлява по радиото и ъгъла на атака на вентилаторните лопати, които вече са окачени на лагери в двата края и могат в синхрон да променят стъпката си. По този начин той отработва различни режими на полет, като излитане, вертикално изкачване и висене на място.
При следващите по-големи модели с диаметър от 150–200 см. Шривер поставя в центъра на диска една цилинтрична (по вертикалната ос) неподвижна „кабина“, която е жироскопно-стабилизирана да не се върти заедно с ротиращия около нея дисковиден корпус на чинията. Под дъното на кабината, което се подава отдолу в средата на вентилаторното колело, са монтирани двата маршеви двигателя, които придават постъпателното движение напред на летателния апарат. За стабилизацията на кабината се използва жироскопния момент на двата въртящи се тикащи пропелери, и затова в нея няма нужда да се монтира допълнителен стабилизиращ жироскоп. Жироскопиращият диск, в близката до кабината част на който се помещават и резервоарите за горивото на развъртащите двигатели, се жироскопира от три двигателя, също както при първите варианти на Флюгелрада без хоризонтални маршеви двигатели. Тези развъртащи двигатели са монтирани по средата на три носещи „спици“ на вентилаторното колело, разположени на 120 градуса една от друга, и създават тангенциална тяга в хоризонталната плоскост.
Вентилаторният диск е главният и единствен източник на аеродинамичната подемна сила на апарата. Той е изпълнен от много и нагъсто разположени, почти без процеп между тях, трапецовидни (погледнато отгоре) „хеликоптерни“ лопати. Техният ъгъл на атака може да се променя: при излитане и кацане ъгълът е
