В нелегалния ъндърграунд на авангардните самоделни антигравитационни летящи устройства се носят упоритите истории за няколко самодейни американски конструктори след войната, които успешно изпробват примитивни модели на летящи чинии, изработени от дърво, шперплат и отпадъчни дуралуминиеви самолетни детайли от бракувани стари самолети, като тръби, листове от обшивката и структурни елементи. Техните летящи чинии са задвижвани от вездесъщите американски V-образни осемцилиндрови двигатели за леки автомобили. След като тази идея е дошла в главите вече на няколко американски конструктори-любители, то по закона на „стоте маймуни“ доста по-вероятно е тя да е хрумнала също и в главите на много от професионалните немски конструктори на летящи чинии, които са били притиснати от хода на войната през последната нейна година да сторят невъзможното и да спасят Райха от тотален разгром. Предполагам, че Въздушното министерство на Райха е спуснало на всички немски военни конструкторски бюра за антигравитационни чинии с двигатели с вътрешно горене блиц-директивата да конструират и изпитат в рекордно кратки срокове от 1–2 месеца нови евтини модели на летящи чинии, изработени без да се използват дефицитни стратегически суровини. Което значи изработени от шперплат, стоманени тръби и задвижвани от достъпни автомобилни или пулсиращи реактивни двигатели, за които ще говорим в следващата глава.
След като толкова много радиоуправляеми модели с бензинови двигатели за авиомоделизъм, и по- големи пилотирани прототипи с авиационни двигатели, са били успешно демонстрирани през годините на войната от многобройните конструкторски бюра за летящи дискове пред представителите на RLM, на Въздушното министерство на райха, твърде вероятно е даже и на тези бюрократи да им е хрумнала същата мисъл в главата — да напълнят небето на Германия с евтини модели на шперплатови чинии за почти еднократна употреба, задвижвани от автомобилни двигатели. Още по-вероятно е основната поръчка за такива Фолкс-блицове да е била дадена именно на най-фолкси фирмата от всички останали — на фирмата Фолксваген. Подобна задача се спуска и пред конструкторските бюра за реактивни самолети, и те буквално затрупват министерството с проекти за миниатюрни едноместни леки Фолкс-ягери-изтребители, изработени от същите недефицитни материали.
Предполагам, че с времето от Германия постепенно ще изникнат още десетки проекти на неизвестни досега военновременни летящи чинии, и най-многобройните от тях сигурно ще бъдат аламинутните проекти за Фолкс-шайби от последната отчаяна година на войната.
Глава 4
Реактивните летящи жироскопи на третия райх
Генеалогията на немските летящи чинии с конвенционални въздушно-реактивни двигатели.
В тази глава отново ще съпоставим нашите експериментални и теоретични заключения за антигравитационната физика на жироскопиращите маси, получени в предишните глави, с най-простите от многобройните различни типове успешно-изпробвани модели на немски летящи чинии с реактивни двигатели. Първо ще потърсим отново отговор на най-важния и същевременно най-простия въпрос на цялата тази книга, а именно как се създава жироскопната антигравитационна подемна сила, повдигаща тези многотонни чинии като перца от земята. По-точно, как един немски инженер би развъртял корпуса на летателния апарат, за да генерира този антигравитационен физически ефект, използвайки стандартните авиационни въздушно-реактивни двигатели, съществуващи през 40-те години на нашия век?
Използвайки многобройни публикации от немския печат, в тази глава ще разгледаме монтирането на съществуващите конвенционални двигатели с вътрешно горене — на различните авиационни въздушнореактивни двигатели — върху жироскопиращите лещовидни корпуси на Фуу Файтър-ите и Флугшайбите на Третия райх. От гледна точка на подемната сила, използвана от летящите апарати, ние отново ще открием неизбежните начални хибридни разработки на апарати с комбинирана аеродинамична и антигравитационна подемна сила — на полухеликоптерите-получинии или даже на полусамолети-получинии. След тях ще се спрем на елегантните „истински“ чинии, които използват за своя полет единствено антигравитационната подемна сила. Тъй като обикновено в един и същи модел на летяща чиния се преплитат няколко различни видове антигравитационни подемни сили, използвани паралелно, ние ще обсъдим най-подробно по-важните от тях.
Ще направим също и генеалогичната класификация на тези летящи апарати от гледна точка на двигателите, използвани в тях, проследявайки употребата на все по-мощни стандартни двигатели с вътрешно горене, започвайки с най-простите конструкции с авиационни правопоточни двигатели, и преминавайки през стандартни аксиални и нестандартни тороидни турбореактивни въздушно-реактивни модели, и завършвайки с авангардните недишащи газотурбинни антигравитационни двигатели. Ще споменем даже и за подозираните пулсиращи двигатели, монтирани на евтините шперплатови „Фолкс-шайби“ — на набързо-скалъпените едноместни летящи дискове-прехващачи на народното опълчение, трескаво проектирани за героичните и отчаяни въздушни битки през последните месеци на войната. От гледна точка на окачването на двигателите, аз съм разгледал първо набързо построените прототипи с извънбордни двигатели, които са заменени в последствие от техните подобрени варианти с бордови двигатели, монтирани вътре в корпуса на летящата чиния (Терз, 1990–96). Трябва обаче дебело да подчертая, че никога досега конструкцията на всички описани тук антигравитационни модели не е била обсъждана толкова подробно в печата.
4.1. Хибридни хеликоптерно-антигравитационни конструкции.
В тези пионерни хеликоптерни модели се комбинират аеродинамичната подемна сила на класическия хеликоптерен ротор с антигравитационната подемна сила на жироскопиращите тежки маси. При тези модели главната ос на въртене — и на ротора, и на жироскопа — е винаги обща и вертикална спрямо повърхността на Земята.
Първият представител на тези прости хибридни аеродинамично-антигравитационни устройства, на тези обикновени вертолети със спомагателни антигравитационни асисти или усилватели, е правопоточният хеликоптер и изтребител-прехващач на Фоке Вулф, тъй наречения „Хеликожир“. В български превод това значи винтокрил. Немското му име е „Triebfuegel Flugzeug“, или самолет със „самовъртящи се крила-лопати“. При по-внимателен анализ, след като читателите вече се запознаха с принципа на действие на жироскопните антигравитационните двигатели, може да се открие най-важното качество на този модел — че това е пилотиран хеликоптер-ракета с допълнителна антигравитационна подемна сила. Той е конструиран от главния конструктор на фирмата проф. Курт Танк, в сътрудничество с инженера по аеродинамика Мултоп, авиоконструктора фон Халем и заместника на проф. Танк — д-р Пабст (Бориславов, 94). Това е уникален апарат, задвижван от три правопоточни двигателя, чието жироскопиране на краищата на дългите хеликоптерни лопати създава и допълнителния антигравитационен ефект. Идеята за корпуса е заимствана вероятно от ракетата Фау-2, по-точно от нейния пилотиран вариант А-4В, като обаче не са използувани стреловидните крила, а също и ракетния двигател в задната част на ракетата. На неговото място е монтиран основния и прибиращ се в един капковиден обтекател колесник на това вертикално излитащо и кацащо чудо.
SCOLOR5: хеликожира.
Трите дълги хеликоптерни лопати с променлива стъпка и симетричен ламинарен профил се прикрепват за тялото зад пилотската кабина, по средата на корпуса, където е центърът на тежестта на машината (Веско, 68). Те се монтират през 120 градуса в гнездата на една масивна гривна или пояс, която се върти свободно на лагери около вертикалната (надлъжна) ос на машината. Лопатите също така лагеруват в нея и могат по този начин да променят своя ъгъл на атака. През нея минават и тръбопроводите за горивото и кабелите за управление на трите двигателя, монтирани на външния край на лопатите. Хеликожирът излита вертикално,
