също като ракетата Фау-2. След това преминава в хоризонтален полет и накрая каца пак вертикално, с носа нагоре.
Това е една дозвукова реактивна хеликоптерно-антигравитационна бойна платформа с поведение, твърде различно от това на класическите хеликоптери. Най-уникалното в нея е вертикалната скорост на изкачване от 160 км/ч. Хеликожирът може също да достигне хоризонтална скорост от 960 км/ч (вероятно с фиксирани невъртящи се лопати-крила) и височина на полета от 20 км. — показатели, значително по-високи от тези на най-бързите витлови изтребители по онова време, и все още по-високи, отколкото който и да е съвременен хеликоптер. Само чопърите със спомагателни антигравитационни асисти, построени в „черните проекти“ — най-секретните и безотчетни разработки на американските военни — са изключение на горната констатация. При пикиране под пълната мощност на двигателите, в режим на фиксирани невъртящи се лопати (за него ще говорим след малко), Хеликожирът сигурно би станал и първият хеликоптер на Земята, преминал без никакъв проблем скоростта на звука.
Изумителните характеристики на машината се дължат не само на умишлено включените в черния списък и „забравени“ правопоточни двигатели с тяхната невероятна мощност, но главно на неочакваната поява на антигравитационния ефект, дължащ се на въртенето на двигателите на върховете на хеликоптерните лопати. Дългото около 5 м рамо на лопатата допринася за по-голям „маховичен момент“ — а оттам и по- голям антигравитационен ефект, даже и от сравнително леките правопоточни двигатели, които представляват кухи тръби без никакви движещи се части (Терз, V.94). Този основен жироскопно- антигравитационен ефект е комбиниран с допълнителния жироскопно-ентропиен антигравитационен ефект, получен от изгарянето на реактивното гориво в ротиращите правопоточни двигатели. Ако те не се въртяха, ефектът нямаше да се прояви (виж експериментите на Козирев, в първата глава, а също и Козирев, 1974 и 91). Твърде вероятно е при големи скорости на въртене вторият ефект да е вземал връх над първия.
Хеликоптерът-ракета е задвижван от три правопоточни двигателя (тръби на Лорин), окачени на върховете на трите дълги хеликоптерни лопати. Хибридните двигатели са конструирани през май 1944 г. от проф. Валтер, съвместно с фирмите Дорние и Юнкерс, и включват основния маршеви правопоточен двигател — тръбата на Лорин, и стартовия ракетен ускорител — двигателят на Валтер, Walter Rohr. Тягата на всеки от правопоточните двигатели е 8200N (820kgf) (Бориславов, 94). Лопатите с диаметър от 10,5 м се въртят в равнина перпендикулярна на вертикалната ос на ракетоподобния корпус. Тази вертикална при старт и кацане ос преминава в надлъжна ос при хоризонтален полет — защото Хеликожирът се накланя при него в почти хоризонтална позиция.
При старт хеликоптерното витло е развъртано на място от вградените стартови ракетни Валтерови двигатели, докато се достигнат оборотите, създаващи необходимото налягане на постъпващия в горивните камери на маршевите двигатели въздух. Това високо налягане-запушалка в предния край на основните провопоточни двигатели (с малко приближение празни кухи тръби) е нужно за тяхното сработване и влизане в режим, защото без него изгорелите газове ще излизат не само отзад на двигателя, но и отпред, и той не би се помръднал наникъде. Тези три правопоточни двигателя, развъртащи 10-метровия пропелер, са монтирани поради малкото си тегло (спрямо еквивалентните турбореактивни двигатели) на краищата на лопатите. Чак след тяхното сработване и развъртането на пропелера апаратът излита вертикално.
При конвенционалния режим на неантигравитационен полет, след вертикалното излитане и преминаване в хоризонтален полет хеликоптерният ротор се спира и заключва неподвижно, като трите лопати се обръщат под ъгъл на атака от 90 градуса (тоест застават успоредно на надлъжната ос на машината). По този начин дюзите на трите правопоточни двигателя на върховете им се завъртат право назад и доставят хоризонталната тяга (Бориславов, 94). Две от застопорените неподвижни лопати служат като криле и са отпуснати под ъгъл от 30 градуса надолу спрямо хоризонталата, а третата лопата сочи нагоре като вертикален стабилизатор (като звездата на фирмата Мерцедес, гледано от носа на Хеликожира назад към опашката му.
ИЛСТР: хеликожирът на Бориславов, 101 стр.
При по-интересния антигравитационен режим на полета лопатите не се фиксират, а продължават да се въртят и при хоризонталния полет, където надлъжната ос на корпуса е постоянно наклонена към хоризонта под ъгъл от 20–30 градуса, за да може да се генерира антигравитационната подемна сила. За да се максимизира тази сила, най-удачната посока на оста на въртене на витлото се оказва вертикалната. Затова при вертикалното изкачване на машината нагоре, където лопатите се въртят около вертикалната ос, в хоризонталната равнина, може да се прояви най-добре допълнителната антигравитационна подемна сила. Тя е създадена от жироскопиращите маси на трите двигателя, и най-вече от мощния ентропийно- жироскопно-антигравитационен ефект, създаван от изгарянето на горивото в камерите на двигателите (Терз, V. 91).
В края на втора глава на настоящата книга, след изложението на моята голяма обединяваща теория на жироскопните антигравитационни двигатели, бяха предложени няколко рецепти за повишаване на ефективността на генерирания антигравитационния ефект. При Хеликожира виждаме приложена първата от тях: да не се увеличава общото тегло на жироскопиращата част на двигателя, а чрез геометрични трансформации и придвижване на тежките части от конструкцията максимално близо до периферията, да се увеличава само маховичния момент на неговата въртяща се част, без да се променя нейното тегло. В случая виждаме трите двигателя изнесени на краищата на дългите хеликоптерни лопати, максимално отдалечени от централната вертикална ос на въртене, а леките части като кабината е монтирана в самия център на апарата (Терз, V. 94).
Въоръжението на Хеликожира се състои от две 20 мм автоматични оръдия MG 151/20 и две 30 мм автоматични оръдия МК 108.
Следващият представител на многобройните хибридни аеродинамично-антигравитационни модели е правопоточния безпилотен хеликоптер — противосамолетна мина, който носи секретната номерация А-7 на немското Луфтвафе (Луфтфарт…, 75). Сигурно има още много други секретни антигравитационни оръжия с формата на летящи чинии с това кодово обозначение А-7 (или V-7, Фау-7) — по мое мнение това е само едно от тях. То представлява една противо-бомбардировъчна „висяща“ мина, задвижвана от правопоточни двигатели и използуваща комбинираната подемна сила на хеликоптерното витло и на жироскопната антигравитация. Тя е построена на принципа на Хеликожира, и е неговия умален безпилотен вариант. Разликата е, че мината има 8-лопатно витло и 4 правопоточни двигателя на върховете на 4 от лопатите, докато разгледаният по-горе Хеликожир има трилопатно витло с три двигателя на краищата на всяка от лопатите.
U024: правопоточна висяща мина в 2 проекции.
NLO8: --//--- картина, двете на 2 съседни страници.
Логиката на генерирането на антигравитационната подемна сила е абсолютно същата, както и при Хеликожира, затова няма да се спираме на нея още един път (Терз, V.91). Ще спомена само, че за разлика от него, който е извършвал по-значителната част от своя полет в хоризонтален режим, преследвайки своята плячка, при антигравитационната мина е точно обратното — по-голямата част от полета й преминава във вертикален висящ режим над охранявания обект, очаквайки жертвата да се приближи сама.
От предложените в края на втора глава рецепти за повишаването на ефективността на антигравитационните двигатели, без обаче да се повишава тяхната жироскопираща маса, при Хеликожира и при тази правопоточна мина виждаме да се използва втората от тях. Виждаме как немските конструктори се отказват от бавно-жироскопиращите апарати, задвижвани с бутални двигатели, като ванкеловата противосамолетна мина, разгледана в параграф 3.2. на предишната глава, и преминават към много по-бързо жироскопиращите апарати, развъртани със значително по-мощни правопоточни двигатели (Терз, V.
